— Каква е тая базука? — попита Слава добродушно, докато се премерваше как и кога най-ловко да свали тоя боец.
Момъкът явно беше военен и неравнодушен към оръжието, затова отвърна не без хвалба:
— Италианска карабина. Деветмилиметрова. Стена пробива, без да бръмне даже!
Слава се престори, че се спъва.
Младежът нервно вдигна карабината.
А Грязнов в този миг рязко клекна, опирайки се на длани и свития си крак, а с другия — изпънат и стегнат — описа полукръг над пода, покосявайки като тръстика с тази импровизирана подсечка младежа заедно с карабината му. Китайците наричат този похват „златната подсечка“. И за Грязнов тя се оказа именно такава. Младежът падна като срязан, без обаче да изпуска карабината, която издрънча на бетонния под.
Слава веднага се хвърли напред, изтръгна оръжието от пръстите му, като едва не ги счупи, превъртя се по пода и сграбчи пистолета си…
Докато младежът се надигаше с ругатни от пода, Грязнов вече беше на крака.
— Ето че се запознахме — каза той, докато нормализираше дишането си след стремителната схватка.
— Кой сте вие? — мрачно попита младежът.
— Който е с оръжието, той пита пръв!
Младежът сви рамене и млъкна.
— Ти да не си щурмувал случайно през ноември Грозни? — попита Слава, който започваше да се досеща откъде се е взел тук този воин.
— И какво?
— Между другото интересува ме един тип, който също се е правил тук на 26 ноември на щурмовак.
— Вие пък какво знаете за това?! — възкликна младежът. — Те не воюват по правилата.
— Значи съм отгатнал.
— И какво по-нататък?
— Ще ми се да науча името ти.
Слава мислеше: сега ще попитам за този, когото търси Константин Дмитриевич и ще се сдобряваме.
— Чекалин ми е фамилията. Нещо говори ли ви?
— Представи си — да! Имаш ли годеница?
— Какво ви влиза в работата?
— Отговаряй бързо! В твой интерес е.
— Имам.
— Как се казва?
— Лида. Защо?
— Как е името на бъдещия ти тъст?
— Константин… Константин Дмитриевич.
Невероятно, помисли си Грязнов, но факт. Валерий Чекалин се намери.
— Е, скъпи приятелю. Вземай си базуката и да тръгваме.
Чекалин припряно сграбчи оръжието си, но не вдигна дулото, държеше го надолу към пода.
— Къде ще ходим? Кой сте вие?
— Аз съм Грязнов. Чувал ли си?
— Май че съм… От криминалната милиция?
— Позна.
Младежът се отпусна, усмихна се, та чак зъбите му белнаха в тъмнината.
— И как попаднахте тук?
— Търся Андриевски, има такъв перспективен офицер.
Чекалин, след известно забавяне каза:
— При нас нямаше такъв.
— Естествено. Кажи по-добре, отдавна ли се криеш в тази къща?
— Не. От три дни. През цялото време се опитвам да се измъкна от града, но не се получава.
Грязнов му разказа за последните събития, за ултиматума, накрая и за парите на Андриевски. И му предложи, вече съвсем приятелски:
— Хайде, Валера, да надзърнем бързичко в мазето и да бягаме обратно. Аз и така им отпуснах много време…
— На кого?
— Имам си там двама асистенти. От сериозната командировка си направиха меден месец.
Мазето беше празно и чисто, като подготвена за ритуал гробница. И все пак Грязнов откри един интересен детайл. Квадратен, старинна изработка капак, с ръчки за вдигане, които лягаха в изрязани на повърхността му жлебове. Валерий му светеше с фенерчето, а Слава огледа капака както трябва и стигна до извода, че е отварян сравнително скоро. Изглежда, този път Ткачова не лъжеше — Андриевски напълно е можел да се възползва от този таен вход.
— Да го вдигнем ли? — попита Слава.
— Щом трябва — съгласи се Валерий.
— Не трябва кой знае колко, просто ми е интересно.
Слава опипа студеното желязо, чукна лекичко отгоре и се вслуша в звука.
— Ами ако е миниран? — попита той, без да се обръща конкретно към Валерий.
— Не го пипайте тогава! — мрачно го посъветва младежът.
— Няма — съгласи се Грязнов.
Двамата излязоха на двора и вдъхнаха чистия, леко намирисващ на дим въздух.
— Да вървим — покани Слава Чекалин. — Виждаш ли там, на четвъртия етаж, където светят прозорците.