— Какво имате предвид? — наостри уши майорът.
— Струва ми се логично човек, който предчувства сърдечна криза, да се стреми към осветено място, където има хора, та ако стане нещо, минувачите поне да извикат „Бърза помощ“.
— Да — съгласи се Осинцев, — има резон. Благодаря за ценната забележка.
— Няма нищо — скромнича аз. — Възможно е и да греша. Правя изводи на основата на собствения си опит, а той е доста специфичен…
— Моля ви! — широко се усмихва разузнавачът. — В мигове на смъртна опасност поведението на хората, каквато и професия да имат, не се различава много.
Той може и да беше прав, но тонът, с който го каза, напълно го издаваше: през целия си съзнателен живот майор Осинцев още не бе преживявал смъртна заплаха. Навярно той беше светла аналитична глава, а такива хора са нужни дори в тила на разузнаването.
— Сергей Борисович, за съжаление досега не ми се е налагало да си имам работа с разузнаването и контраразузнаването. Може ли да ми изясните един въпрос?
Осинцев ми хвърля бърз и разтревожен поглед, а лицето му през това време се разлива в дружелюбна усмивка:
— Разбира се, питайте!
— Благодаря. Ние например много важните и сериозни дела ги изучаваме в кабинетите си. Не е разрешено да изнасяме тези документи извън прокуратурата. А как е при вас? Защо ви питам — намерихме полковник Скворцов, лежащ върху тази чанта. Някой от нашите млади-зелени даже измисли версия по този повод, демек Скворцов се опитвал да скрие от някого своята чанта…
Осинцев се разсмя:
— Пълни дивотии, Александър Борисович! При нас извън стените на учреждението не е разрешено да се изнася нищо, даже попивателни! Абсолютно съм сигурен, че чантата съдържа само лични вещи на полковника. Просто решихме, че ще е по-добре вдовицата да получи вещите му от неговите колеги, а не от милицията. Съгласете се, така няма да изглежда бездушно.
Съгласявам се. Осинцев ме дарява още веднъж с усмивката си, сбогува се и си заминава.
А аз гледам през прозореца голите, мокри, черни клони на дърветата и невеселите мисли продължават да ме дълбаят. Ако Осинцев е прав, значи оня, който задигна чантата и разтвори всичко вътре с изключение на коняка, е пълен идиот. Но, от друга страна, пълният идиот не би могъл да открадне чантата от сейфа в милицията, а оня направи и доста повече от това. Как беше у Булгаков: „Не е трудно да откраднеш. Трудно е да го върнеш после — там е номерът.“ А оня успя да открадне, да си свърши работата и да върне чантата на мястото й. Като се има предвид какво разясни за кражбата Мойсеев, става дума най-малкото за суперагент на ЦРУ А суперагентът на ЦРУ е длъжен да знае, че обикновено служителите на ГРУ не си носят агентурните папки заедно с хляба за вкъщи. Значи в чантата на Скворцов е имало нещо по-особено… Но в такъв случай нека с него да се занимава контраразузнаването. А аз бих искал да погледна хитреца, който проникна в кабинета на Грязнов, просто така — от любопитство.
Преди да отида в криминалната милиция за разговора с Юрий Андриевски, опитах още веднъж да се свържа с Меркулов. И този път ми провървя.
— Костя?
— Какво има, Саша?
— Грязнов откри кой е бил в колата с Керуд.
— Добре. Намерихте ли го?
— Той не се и крие особено. И знаеш ли защо? Работи в Службата за външно разузнаване.
Меркулов на другия край на линията даже подсвирна от учудване, после реши да ме поободри:
— Е и какво? Ти пък работиш в Прокуратурата на Русия и всички са под твой контрол.
— Благодаря. Само те ми липсваха.
— Недей да капризничиш, Саша! — строго каза Меркулов. — Ти си следовател по дела от извънредна важност в републикански мащаб.
— Разбирам. Само дето спомените ми за тия секретни типове не са от най-милите… Нали знаеш!
— Знам. Главното за теб е да откриеш кой е убил американеца и по възможност — защо. А със своите хора сами да се оправят. И въобще, Саша, знаеш ли какво става в Чечня? Може скоро да ти заповядат да оставиш своя Керуд за после и като започнеш да ровиш из отечествената кал, да ти домилее за чистичко следствие. Във всеки случай смятай, че вече си ме озадачил. Ще се опитам да изясня при контраразузнавачите не са ли засекли тоя… как му беше фамилията?
— Андриевски…
7.
— Добър ден. Аз съм Юрий Владимирович Андриевски.
Той изникна на прага на кабинета на Грязнов. Висок, строен, красив брюнет в дълго, шикозно палто и с мека шапка. Дрехите му седяха небрежно-елегантно. Имаше нещо у него и от контето, и от небогат, но породист хаймана, който знае, че на стари години не си спомняш нищо друго с такава тъга, както преживените удоволствия.