И пак тропот по хлъзгавата, гнусно жвакаща кал…
— Командире! Внимание! Обадиха се на тая честота. Единият обяви позивна Монаха. Вторият не отговаря… Влязоха в задънен тунел, крият се зад издатините и заплашват да открият огън…
Внимателно се промъкваме покрай стените по-близо до мястото, където един срещу друг стоят „ангелите“.
Ето, вече и Осинцев се включи на честотата на Скворцов. Аз, естествено не чувам за какво говорят, затова пък, когато гласът на Смелия излайва в ухото ми: „Залегни!“ — прекрасно го разбирам и изпълнявам командата.
При това прозвучава и още един убедителен довод — автоматни откоси.
Нашите момчета оставиха на пода в средата на тунела запалени фенерчета, които макар и слабо осветяват разширяващия се преди задънването тунел. Затова онези другите, които не признаваха „ангелите“ на Осинцев за братя, трябваше да стрелят на сляпо.
Стреляше обаче само един автомат. Вторият нито се чуваше, нито се виждаше. Предположих, че той се измъква, докато първият го прикрива. Разбира се, не само аз бях толкова прозорлив. Осинцев заповяда на своите: огън, не му давайте да вдигне глава. Той самият, заедно с Боса, Смелия и Брус затрещяха с автоматите си, наистина без прицелване, но така, че да заставят противника да се залепи за калния под и да не вдига лице.
Рамбо се спусна да догони скрилия се някъде нагоре беглец. Той още не беше успял да дотича до разширението на тунела, когато отгоре падна граната и се взриви с ярък, отровно миришещ пушек. Всички, които гледаха натам, за известно време бяха заслепени. Когато премигнаха, видяха, че Рамбо и боецът, който стреляше срещу нас, лежат неподвижно.
Напред се втурнаха Смелия и Боса. Огледаха се.
— Командире! Рамбо е ранен, а тоя е готов.
Притичаха и останалите.
Смелия извади от джоба си нещо като калъф за четка за зъби, отвъртя капачето, под което се показа голяма игла и я забоде право през дрехите в бедрото на Рамбо. Антишок, досетих се аз.
Чух как Осинцев възкликна отчаяно:
— Какво правят тия, да не са откачили?!
— Вижте! — вдигна ръка нагоре Боса.
Послушно вдигнахме глави: над нас в ниския — на една ръка разстояние — таван зееше квадратния отвор на незатворения в бързината люк. Вторият човек очевидно беше избягал през него…
Течението на живота
1.
Едва беше разсъмнало, когато Грязнов разположи своя малочислен отряд по местата за наблюдение. Правеше го без ентусиазъм и вдъхновение, просто за да му е чиста съвестта. След като Ткачова не се върна в щабквартирата, Слава започна да се съмнява, че от старото мазе въобще ще излезе някой, освен плъхове или някоя котка-помияр. Само от мисълта, че така го е изработила една проститутка, Грязнов изпадаше в бяс.
Валерий Чекалин със страшната си трофейна карабина стоеше на втория етаж на старата къща, над парадния вход. И Грязнов беше на втория етаж, но по-близо до задната част, за да контролира черния вход.
Олег Величко, малко опечален от внезапното и загадъчно изчезване на Дина, седеше край прозореца на един апартамент на първия етаж, в непосредствена близост до прохода от двора към улицата.
Над града разсъмването вече сивееше, когато Слава и Валерий чуха глух взрив.
След малко от къщата изскочи боец в шлем и камуфлажна униформа, екипиран красиво като за война. Той бързо се огледа и се хвърли към дъното на двора, където имаше малка тухлена беседка. Отначало Слава помисли, че той се крие там. Във всеки случай боецът беше приведен, но след като клекна, не дебнеше за преследвачи, а нервно ровеше с ръце, сякаш търсеше нещо.
В този момент шум и тракане на врати отвлякоха вниманието му от първия излязъл от къщата спецназовец. Почти веднага в двора, като се озъртаха напрегнато и въртяха в дъга дулата на автоматите си, излязоха още шестима, които изнесоха двама ранени или убити на ръце. Грязнов направи знак на Олег да следи оня, който се криеше в беседката, а сам започна да наблюдава новопристигналите. Дявол ги знае кои са, всичките бяха с маски. Но не приличаха на дудаевци…
В този момент единият от тях, прегърбен и отпуснат, стойката му съвсем не приличаше на командоска, свали от лицето си черната маска и Слава отказа да повярва на очите си. В камуфлажната униформа беше не някой друг, а Константин Дмитриевич Меркулов.