— Влезте, сядайте, моля — покани го Слава. — Аз съм майор Грязнов, старши инспектор от Московската криминална милиция. А това е следователят по дела от особена важност при Прокуратурата на Русия Александър Борисович Турецки.
Андриевски погледна с интерес Слава, после мен и изведнъж попита:
— Извинявайте, вие ли участвахте преди девет години в ликвидирането на опита за военен преврат под кодовото име „Операция Фауст“?
Слава се обърка. Аз също малко се смутих, затова отговорих уклончиво:
— Имахме някакво отношение към това. А защо?
— Нищо особено. Просто в разузнавателната школа този случай и досега се изучава като пример за непрофесионализма на Главното разузнавателно управление. Ако действията им бяха по-грамотни, нямаше да успеете.
— И вие ли смятате така? — внимателно попитах аз.
— Разбира се! Анализът на минали грешки и прогнозирането на възможни ситуации — това е моята работа в общи линии. Вие също не сте действали безупречно от професионална гледна точка, но нашите са сгафили още повече.
— Виждаш ли, Вячеслав — казвам на Грязнов, — влязохме в историята. Наистина в по-особената. Така че приживе няма да видим слава.
Хванах се в странно, както ми се стори, чувство: този младеж ми бе симпатичен. Преди почти час, когато разговарях с Осинцев, всичко беше ясно. Кастова прикритост и неприязън под маската на дружелюбност. И всичко беше неестествено, даже обикновените жестове.
Този изглеждаше съвсем различен. Може би защото беше повече учен, отколкото шпионин, а може би принципът за подбор на кадрите се е променил, откакто монолитното КГБ престана да съществува.
— Юрий Владимирович, разбира се, много ни е приятно, че мнението ви за нашата работа е толкова високо, но за съжаление поводът за нашата среща не е така мил като спомените за младостта. Вчера вечерта на Минското шосе неизвестни лица са обстрелвали лека кола „Волво“, в която се е намирал служителят от Държавния департамент на САЩ Джон Керуд.
— Не си правете труда да разказвате нататък, Александър Борисович — прекъсна ме Андриевски. — Аз карах тази кола.
— В такъв случай би ни се искало да чуем от вас подробен разказ за произшествието. Ако, разбира се, нападението срещу колата не е било организирано от вашата служба.
Андриевски поклати глава.
— Тук грешите. Ако имаше нужда да очистим американеца, това щеше да е организирано по-тънко и — откровено казано — без да ме излагат на куршумите. Не сте ли съгласен?
— Отчасти.
Андриевски кимна и започна да разказва:
— Сега, когато се сприятелихме със Запада, така да се каже до унижение, се налага да изпълняваме понякога много странни задачи на ръководството. Една от тези задачи се падна на мен. Чували сте какво става в Чечня, нали? На прага сме на поредната кавказка война. Ако добре си спомняте историята, се досещаше с какво ни заплашва това. За цялата си история чеченците три пъти са воювали с Русия: през 1785 година, водени от Ушурма; от 1817 до 1859 под командването на Шамил и в 1919 срещу Деникин, наистина не под червеното знаме. Сега като непокорен княз срещу Елцин се изправя Дудаев. Но за разлика от предишните бунтари Джохар е военен, бивш генерал от могъщата Съветска армия. Макар и да казва: аз не съм луд, за да воювам срещу редовната армия на огромната страна, той ще се бори докрай, защото няма друг изход, твърде много е кавказец, за да се предаде. Може би вие смятате, че трябва да оставим Чечня на мира…
— Разбира се! — потвърди Грязнов.
Аз, като човек с държавническо мислене, уточних меко:
— Изказвай се от свое име, Вячеслав. Аз засега в нищо не съм уверен.
— И сте прав — обърна се към мен Андриевски. — Този възел не е така лесен за разсичане. Чеченската република заема ключова геостратегическа позиция в Кавказ. През Чечня минават жизненоважните артерии на Кавказ — железопътната линия и автомагистралата Ростов-Баку. А освен това Грозни е своеобразно кранче на нефтопровода Баку-Новоросийск. Този нефтопровод именно е главният коз на Русия в борбата й с Турция за правото да се транспортира каспийският нефт. Така че още не е ясно дали да дадем на Чечня пълен суверенитет или не — особено ако начело е Дудаев. Знаете, че по света реакцията на конфликта Русия-Чечня още не е еднозначна. Много влиятелни политици заявяват, че този конфликт е вътрешна работа на Русия. Но и мнозина смятат, че ескалацията на конфликта неизбежно ще се отрази на относителното равновесие в цивилизования свят. Тях вече доста години ги главоболи Югославия. Та ето защо служителят на Държавния департамент Керуд пристигна с лична миротворческа мисия. Така и не можах да определя за себе си дали той искрено иска мир във всички кътчета на Земята, или това е прикритие за по-специализирани задачи в интерес на собствената му страна. Всъщност аз трябваше да се опитам да изясня истинската цел на совалката на господин Керуд в Чеченската република. Естествено, под прикритие. „Фасадата“ ми беше добра — аналитик от Министерството по извънредните ситуации.