— Не излиза много логично — забеляза Грязнов.
— Кое по-точно? — попита Андриевски.
— Ако са го убили по заповед на генерала или неговия криминален престъпник, далеч по-лесно щяха да го направят на територията на Чеченската република. И по-близо, и следите е по-лесно да се прикрият. Все пак — взривоопасна територия.
— Аз и повече ще ви кажа — войната е неизбежна, вече не може да бъде спряна. А каква ще бъде, един господ знае.
Слава Грязнов изгледа неодобрително Андриевски, който волно или неволно избягна отговора, и зададе нов въпрос:
— А ако допуснем, че ловът не е бил за Керуд, че той е случайна жертва?
— Нима? За това някак не си помислих. Макар да ми се струва, че нямам врагове нито в Чечня, нито в Москва. Вече ви казах, че не съм оперативен служител, тоест не искам да изпързалям своя шеф — резидента. А в института при нас парашутисти няма — приемат само мозъци, извинете за нескромността.
— Женен ли сте? — неочаквано попита Слава.
— Да, защо?
Грязнов премълча.
Аз му метнах скрит поглед и вдигнах почти незабележимо вежди, питайки: е, как ти се вижда?
Слава също вдигна вежди, което в дадения случай означаваше не учудване, а неопределеност. В словесен израз това би могло да звучи така: кой го знае, може и да не лъже човекът.
Впрочем с въпроса за семейното положение Слава вече направи първия опит за проверка на искреността на господин Андриевски.
— Значи вие сте си прибрали волвото от охраняемия паркинг до летището и сте тръгнали с Керуд към града?
— Да.
— Юрий Владимирович, възможно ли е да не сте чули съвсем ясно какво е викал кавказецът на своя съучастник? — продължавам да питам аз.
— Струва ми се, при това с голяма доза сигурност, почти на границата на увереността, че чеченецът извика: „Той е отзад“
— Възможно ли е заради акцента да е изопачил някоя буква, всъщност да е искал да извика — тя е отзад?
— Тя? — сякаш не разбирайки, повтори въпроса Андриевски.
— Юрий Владимирович, колко души имаше в колата? — попитах тихо и проникновено.
— Знаете ли, беше тъмно — гледайки ме в упор с честните си очи, отвърна той. — Двамата забелязах със сигурност, оня, дето се мяташе край шосето, и другия, който стреля…
— Аз питам за вашата кола — уточнявам също така тихо.
Той сведе очи, помълча минута и си призна:
— Четирима.
— Юрий Владимирович — реших да го поободря, — разбирам вашето безпокойство. Гарантираме ви, че никой външен човек, включително и близките ви, нищо няма да разбере. Но заради следствието ние трябва да разпитаме вашите спътнички.
— Разбира се — съгласи се Андриевски. — Вижте, там в планините, не ни беше до жени… А после, като се измъкнахме успешно, Керуд ме нави. Той не беше възрастен още, а и здравеняк. Вика: Юра, добрият екскурзовод… не, той каза „гид“, така е по-точно. Та добрият гид показва не само забележителностите, но и екзотиката. Аз малко се обърках, казвам добре, сега ще идем да намерим. А преди да тръгнем, влязохме в ресторанта да се сгреем с малко коняк. И той като Чърчил обичаше нашия коняк. Значи влязохме и седнахме. А недалеч, през две маси от нашата, седяха и те, две момичета. Такива птички веднага се различават по маниерите, но тези или ловко се правеха на скъпи, или наистина бяха такива, а на летището се бяха намъкнали за да си отдъхнат от сутеньорите. Във всеки случай не седят като на работа, не мятат погледи по залата. Керуд и бездруго дълго изкара на пост и молитва, а и след сто грама съдоразширително съвсем му се разигра кръвта — зацепи с поглед едното от момичетата. Отиде на тяхната маса, поръча шампанско, изобщо свалката тръгна с пълен ход. Момичетата, като усетиха, че Керуд е с дебел портфейл, вече бяха готови да тръгнат с него накрай света. Керуд си избра по-хубавата, Дина се казваше, а на мен каквото остана — Катя. Всъщност момичето си го биваше, макар и да бледнееше пред Дина. В края на краищата ги хвърлихме в колата и тръгнахме.
— Значи едната е Дина, а другата Катерина. А фамилиите им? Поне тях знаете ли?
— Не. Някак си не е прието да искаш още в първата минута документите на дами с подобни професии и да им записваш анкетните данни. Попитахме ги за имената, казахме своите и пълен напред!
— Ще се наложи тогава малко да се позадържите, ще правим фотороботи и ще си припомняте особени белези, ако ги е имало — забеляза Слава Грязнов с такъв вид, сякаш безумно съжалява за това непредвидено забавяне на господин Андриевски.