Трябваше да си признаем със Слава, че засега нямаме значими резултати, макар кавказката следа, като основна версия, да имаше все повече шансове за по-нататъшна разработка. Което значи, че трябва да работим преди всичко с Андриевски. Възможно е той да не е казал цялата истина за своята лична мисия в Чечня. Бях подочул, че републиката е фрашкана с агенти на Федералната служба за контраразузнаване. Защо да не предположим, че и разузнавачите могат да имат интереси там? Може куршумите, изпратени след волвото, да са били предназначени не за американеца, а за нашия весел ерудит? Не, започвах да храня все по-малко надежди за бързото разкриване на този случай. Ако Керуд беше някакъв бизнесмен, щяха да го убият заради пари — и всичко щеше да е ясно. А пък то шпиони, че и непокорни планинци на това отгоре!…
Когато звънна телефонът, Слава го нямаше в кабинета, затова аз вдигнах слушалката.
— Ало? Александър Борисович ли е? Андриевски ви безпокои.
— Въобще не ни безпокоите, Юрий Владимирович. Познах ви. С какво ще ни зарадвате?
— Ами има някои новини. Намерих телефона на тая Катя, позвъних и точно на нея попаднах. Тя е малко наплашена, нали разбирате… В края на краищата помоли и аз да присъствам при разговора ви с нея. Става ли?
— Разбира се, защо не.
— Живее на квартира някъде на Люляковия булевард и след два часа ще си бъде вкъщи.
— Добре. Откъде да ви вземем? От Ясенево ли?
— Не, сега съм на „Лубянка“, така че ще прескоча до вас. Ако не успея, ще се обадя по телефона. Довиждане!
Върна се Слава. Разказах му за обаждането на Андриевски. И той сподели последните новини кратко, но изчерпателно:
— Ядец! Никой от тези, които ни интересуват, не се е обръщал в никоя болница заради огнестрелни рани.
— Е, хайде да допуснем, че убиецът също не е глупак — казвам меко на разстроения Слава. — Сега на всеки ъгъл практикуват частни лекари. Ако ги помолиш достатъчно щедро, ще направят каквото трябва и никъде няма да съобщят. Това още веднъж потвърждава, че спътникът на Керуд господин Андриевски едва ли е бил съучастник на убийците, защото тогава той не би откарал ранения в държавна болница.
— Това още не се знае! — недоверчиво поклати глава Слава.
— Добре, Тома Неверни, даже още по-добре, че на този етап от разследването между нас няма единодушие. С твое позволение бих прескочил вкъщи да се наобядвам. Слушай, защо не дойдеш с мен? Ще хапнем като хората, после, ако ще, цяла нощ можем да слушаме изповедите на грешниците.
— Не, благодаря, друг път — отказа Грязнов. — Първо, трябва да съм тук, кой знае какво може да изплува още. И второ, твоята жена пак ще почне да ме сватосва за приятелките си.
— Ще взема да я предупредя! Тя го прави от най-добри чувства — смутих се малко аз. — Но ще й намекна и смятай темата за приключена.
— Нямах това предвид, Саша — поклати глава Грязнов. — Знам, че Ирина иска да ми помогне. Но не мисля, че има смисъл — само ще подведе някоя добра жена.
Преди седем години Слава Грязнов се разведе с жена си, веселячката Вера. От нея извираше неизчерпаем оптимизъм, примесен със здрава доза егоизъм. Душата й жадуваше спокоен и весел живот, а какво спокойствие с инспектор от криминалната милиция? А като се има предвид и това, че Верка обичаше наистина Слава и преживяваше всеки път, когато той хукваше да арестува някого, е съвсем ясно, че тя не можеше да издържи дълго на такъв живот. Слава психясваше по този повод и обвиняваше себе си за всичко. Себе си и своята работа. Човек може да ненавижда тази кучешка професия — тя си го заслужава, — но имаше и за какво да я обича. За риска, за силните усещания и за не толкова редките минути на триумф. Само едно беше невъзможно — да вършиш тая работа равнодушно и спокойно, както се поправят обувки.
Цялата ни оредяла и разхвърляна из Москва приятелска шайка — Меркулов, Романова, Мойсеев и аз, — всички преживявахме заради Слава, но не можехме да му помогнем, а и не беше толкова просто да му предложим помощта си. Горд човек си беше!
— Добре — казвам, — остани си тук, щом е тъй, но да знаеш, че не си прав.
— Знам — измъкна се Слава. — Поздрави вкъщи.
9
Колата, в която седяхме с Грязнов и Юрий Андриевски, без да броим шофьора, пътуваше по „Строминка“. Грязнов беше взел малък японски касетофон, за да запише показанията на Катерина. По принцип ченгетата от криминалната бяха снабдени с родна техника и нашите диктофони бяха по-големи и по-малко надеждни. Но високият, симпатичен, че и мустакат Вячеслав Грязнов обичаше да се изфука, та както обясняваше той самият — формата да съответства на съдържанието.