Юра Андриевски реши вероятно, че сега е моментът да ни напомни, че в службата за външно разузнаване работят хора с чисти ръце и стерилизирана съвест. Той дълго и досадно ни заобяснява колко морални и нравствени мъки е изживял, когато заради изпълнението на дълга си е бил принуден да се отнася вежливо с хора, с които в нормални условия не би разговарял, дори за да ги наругае. Изглежда, подтекстът беше, че и с Катерина се е забъркал само за да не изпуска нито една стъпка на пройдохата Керуд.
Общо взето, не ни пукаше дали Андриевски е верен на жена си или не. Струваше ми се, че и той го разбира. Изглежда, постоянната потребност да се самоанализираш и да анализираш другите се беше формирала у него по време на работата му в службата.
— … Само изплашиха момичетата тия типове! Когато се обадих по телефона на Катя, стори ми се, че е малко пийнала. Може би така си лекува стреса — споделяше съмненията си Андриевски. — За вас навярно ще е по-добре тя да е пийнала, Александър Борисович. Пияните хора са по-бъбриви, нали?
— Невинаги. Хората и особено жените дори в пияно състояние не издрънкват някои важни неща за себе си. Но това е по-скоро по вашата част, Юрий Владимирович.
— Обиждате ме. Аз съм теоретик.
— Защо решихте, че ви обиждам? Просто имате специфична работа. Да не би само в КГБ да употребяват психотропни средства? Военните, политическите и икономическите интереси на държавата стоят по-високо от правата на човека, нали така?
— Нещо ме пързаляте.
— В никакъв случай. Струва ми се, че просто казах една аксиома. Друг въпрос е, ако вътрешното ми убеждение, че това е неправилно, е прибавило в тона ми не точно онова, което бихте искали да чуете.
— Ловко се измъкнахте, Александър Борисович, но предубедеността ви към разузнаването се усеща. Изглежда, към вашите собствени впечатления от предишните години са се прибавили и впечатленията от книгите на Игор Кулагин. Лесно му е да разобличава сега, когато мераклиите за разобличители се редят на опашка, за да дрънкат.
— Осъждате ли го?
— Естествено! Преценете сам — къде е бил той, когато е ставало това, за което пише? Или е участвал във всичко, или в най-добрия случай мълчаливо е присъствал. Красива ли е тая позиция? И второ, вие с вашия другар от криминалната как бихте се отнесли към колега, който изведнъж започне да дрънка на всеки ъгъл за секретните аспекти на вашата работа: за системата на агентурната мрежа, методиката на разпита и прочие подробности от кухнята, които не са предназначени за чужди очи?
— Тук съм съгласен с вас — мрачно кимна на Андриевски Слава.
— Виждате ли! — с победоносен вид се обърна към мен Андриевски.
— Виждам — отвърнах. — И с много неща съм съгласен. А споря просто така, такъв ми е характерът.
Карахме бавно по улицата, която ни трябваше. Андриевски се вглеждаше в стените на блоковете, които преминаваха край нас, търсеше нужния ни номер.
— Май че е тук.
Слязохме и тримата от колата, влязохме в тъмно голо дворче. Обаче не можахме да попаднем от раз в апартамента, който търсехме. В дълбочината на двора се губеха още няколко пететажни блокчета, отбелязани, изглежда, само на картите на пощенските раздавачи (ако имат такива) с буквите А, Б и В.
И ето най-после сме на четвъртия етаж пред вратата с номер четиринадесет. Слава Грязнов натиска копчето на звънеца. Зад тънката врата се чува напевен звън.
На вратата няма шпионка, обаче никой не пита посетителите кои са и какво търсят, никой не отваря вратата, без да погледне, както постъпват безразсъдните хора, а проститутките сигурно може да бъдат причислени към хората на риска.
— Казахте, че тя живее в стая под наем, така ли? — попита Слава.
Андриевски малко се позабави, докато си спомняше.
— Май така беше. Каза си адреса и добави: наела съм тук една стая.
— Тогава не се връзва.
— Защо? — попитах аз.
— Саша, разположението на апартаментите в този блок е такова: отляво на площадката са тристайните апартаменти, до тях — едностайните, после — двустайните. Четиринадесети апартамент е едностаен. Тук може да държиш под наем само кухнята, килерчето или балкона, ако има такъв.