— Дали не ви е излъгала? — питам аз.
— Би могла, защо не. Да не съм Ален Делон!
— Ще станем за смях край тая врата, ако ни е изпързаляла — измърмори Слава.
Андриевски потропа с юмрук по вратата и извика:
— Катя? Отвори, аз съм, Юра…
Чух или поне така ми се стори някакво шумулкане зад околните врати — съседите се прилепиха към шпионките и ключалките, пак нещо става в техния овехтял, миришещ на пикня и манджи вход.
— Идиотска ситуация! — въздъхна Андриевски.
— Засега още не — отзова се Слава. — Виж, когато избием бравата, а зад вратата се окаже някой бабишкер с плетка в ръце — тогава вече ще изглеждаме като пълни идиоти! Я млъкнете за минутка!
Слава долепи ухо до вратата и се заслуша.
— Който и да живее тук, сега е зает с водни процедури, чува се как шуми водата в банята.
— Защо не отваря тогава? — недоумяваше Андриевски. — Нали звъним, че и тропаме като…
— Не повтаряйте за идиотите! — прекъсна го бързо Грязнов.
— Може човекът да не се къпе сам.
— И какво ще правим сега? — мрачно попитах аз.
— Е, вие, Александър Борисович, се вписвате явно нелепо в тая ситуация. Солиден човек, почти правителствен служител, може да се каже, а висите с чанта в ръка пред вратата на проститутка от аерогарата! — бъзикаше се, за да не псува Грязнов. — Ако имаше тук репортери от „Таймс“, щеше да стане сензация за чудо и приказ!
Отговарям му с добродушно мърморене:
— Моли се на Бога, това да е нейната врата! Скандалът също е реклама. А виж, ако не намерим никого и нищо, то ще си продаваме шинелите на пазара, за да изкараме някоя стотачка за хляб.
— Весели момчета сте! — възхитено произнесе Андриевски.
— От отчаяние — поясних аз.
— Разбирам — притихна той.
Навярно се чувстваше неудобно, задето, макар и неволно ни беше подвел.
Но защо Грязнов, нашият супердетектив, не бързаше да си тръгне от апартамент №14? Вроденият му следователски талант плюс опитът бяха изработили у него някаква своеобразна детективска интуиция.
— Е, Саша, ще я избием ли на моя отговорност? — попита той шепнешком.
Отговарям също така тихо:
— Давай, но на моя. Моята е малко по-голяма.
— Разбрах.
— Юрий Владимирович — казвам на нашия спътник, — сега ние ще нарушим закона и ще проникнем в този апартамент без заповед за обиск и без разрешението на стопаните. Може би не ви се иска да присъствате?
В очите на Андриевски се мярна, както ми се стори, радостно удивление.
— Иска ми се да ви послушам, Александър Борисович — прошепна той. — Но после ще ми е трудно да уважавам себе си във ваше присъствие.
Не може да не му се признае — казано беше добре.
През това време Слава, който не признава нито куфарчетата, нито чантите и чантичките, порови из дълбоките джобове на коженото си палто и измъкна оттам комплект шперцове. Той беше отнел този инструмент от известния квартирен крадец Вася Листратов, като му даде честна дума, че ще му върне скъпата вещ, след като Вася си излежи присъдата. Но присъдата изтече, а Листратов нещо не се появяваше по нашите места. Може да е загинал някъде. В затвора човешкият живот е евтин.
Грязнов разучаваше секрета. Отстрани изглеждаше доста комично — като че ли високият, солиден мъж в хубаво палто се занимава със срамна работа: надзърта през ключалката. Но на тези от съседите, които търпеливо пристъпваха от крак на крак пред шпионките, не им се удаде дълго да се наслаждават на необичайната картина. Секретът беше прост, без никакви допълнителни верижки или резета. Дали стопаните не се страхуват, или просто няма какво да се краде у тях?
В коридора, освен вградения, изподран гардероб, стенното огледало и табуретката нямаше нищо. Да, ще падне голям смях, ако тук наистина доизживява последните си дни някоя бедна пенсионерка. Обаче едва ли — в апартамента не се усеща онзи неприятен, сладникав мирис, който съпровожда самотната старост. От стаята миришеше на прилична козметика, цигари и като че ли алкохол.
Така и се оказа. Стаята беше мебелирана с диван, две кресла, телевизор на тънко, щъркелово краче, масичка, на която в живописен безпорядък се разполагаха празна бутилка от шампанско, почти опустошена бутилка водка „Кремльовска“, мелхиорова чашчица, кристална чаша и чиния с изгубили формата и златистия си блясък шпроти. Освен оръдието за гавра с изтерзаните рибешки тела — вилицата — натюрмортът завършваше с пълен пепелник фасове, полупразен пакет „Кемъл“ и запалка.