После, когато откараха на носилка лежащия в безсъзнание Джони в операционната, той уморено продиктува на дежурната сестра от регистратурата анкетните данни на пациента. Успя да съобщи, че раненият се казва Джон Керуд, 46-годишен, гражданин на Съединените американски щати…
В това време от операционната излезе дежурният хирург с поизпръскана от кръв престилка в салатен цвят и съобщи на зяпналия го с ням въпрос Юрий, че пациентът е починал.
По лицето на Юрий премина като сянка гримаса на досада. Лекарят, който успя да я забележи, реши, че е по негов адрес, и малко обидено добави:
— Вие какво искате с два куршума в тила? И един му е стигал.
— Да — някак разсеяно кимна Юрий, — разбирам. Прощавайте, може ли да използвам телефона?
— Моля ви се!
Стройният, добре сложен красавец се доближи до бюрото под погледа на младичката сестра, обърна им гръб, така че да не могат да забележат случайно цифрите, и набра номера.
— Ало? Дайте ми Едуард Генадиевич. Андриевски го търси. Да, спешно е… Юра се обажда! Всичко пропадна! Някакви бандити ни обстреляха на Минското шосе! Аз съм жив и здрав, нали ме чувате. А Джон го приспаха. Не, по пътя беше още жив, докарах го в болницата и тук свърши… Знам, че са длъжни да съобщават за всички… Ама той нали беше жив! Къде?… Защо?… Добре, идвам.
Мъжът на име Юрий и с фамилията Андриевски ядосано тресна слушалката и без да каже дума повече, бързо излезе.
— Къде отива? — подскочи сестрата. — Той трябва да чака милицията.
Хирургът поклати глава.
— Страхувам се, че грешите, Светочка. Той мисли съвсем иначе. Милиционерският протокол за него е пълна досада. Но за разлика от Владимир Улянов-Ленин тоя тип е калпав конспиратор. Ние вече знаем за него достатъчно, макар че всъщност за какво ли ни е…
Старинният стенен часовник в нишата удари девет вечерта.
А. Б. Турецки
1.
— Ходом марш!
Неволно трепвам и вдигам глава от възглавницата на дивана. Не, тоя път за щастие заповедта не се отнася за мен. Отправена е към тригодишната ми дъщеря, която отдавна трябваше да мине през вечерните водни процедури и да скочи в кревата. Но тя е инат, макар че родителите й, струва ми се, никога не са били такива. Затова всички приспивания и събуждания на това кръглолико човече се превръщат в малки сражения.
— Виж как сладко спи татко! Ако си лягаш навреме, и ти ще пораснеш такава голяма и силна.
Бедното дете! Как ли ще бъде разочарована, когато след време разбере, че баща й е среден на ръст и на физическа кондиция. А за заплатата му даже не е удобно да говорим. Макар че разминаването между моята заплата и своите потребности тя ще почувства много по-рано.
Щерката ми в това време вкарва майка си в дискусия.
— Аха! Тате спи на дивана. И аз искам да спя на дивана или под масата — като кученце в колибка.
След тази тирада се възцарява заплашително мълчание.
Досещам се, че Ирина тайно се надява мъжът й Саша Турецки да напусне сладкия плен на дивана и да се докаже като строг и справедлив баща.
Обичам жена си и дъщеря си, освен това още не е установено чии гени са повлияли повече върху характера на това неудържимо дете, затова делим отговорността на две. Ставам от дивана, сграбчвам щастливо пищящата си щерка и я замъквам в банята, където се учим да си мием зъбите, като пръскаме вода и паста навсякъде из тясното помещение.
После действието се пренася в спалнята, където неуморимото хлапе играе даже със сянката си на стената, само и само да не спи. Баща й се опитва да й разказва, доколкото си спомня, приказката за Медената питка, но постоянно се унася в сладка дрямка и в най-добрия случай мърмори някакви глупости, а в най-лошия — започва тихичко да похърква.
И веднага се чува възмутен вик:
— Таате! Не заспивай, разказвай ми!
И бащата започва пак за кой ли път от същото място:
— … и вълкът казва: Медена питчице, ще те изям! Няма да ме изядеш, отвръща Медената питка, аз от бабата се спасих, от дядото избягах, че от теб ли, гражданино прокурор, няма да се измъкна… И се измъкна, бацилът му червеномутрест! Сега си кюта някъде на топло и се смее на „важнягата“1 Турецки. Нищо, както се казва, най-добре се смее този, който се смее последен…
Изплашено отварям очи и се опитвам да разбера дали говоря всичко това, или само го мисля. Поглеждам над възглавницата към креватчето на дъщеря ми — тя вече спи, победена най-после от умората.