Време е май и аз да спя. Днес се наложи да ставам в пет и половина, за да се редя на опашка за затвора. Докъде я докарахме! Навремето Хрушчов закри Таганския затвор — предвкусваше комунизма, когато ще отпадне необходимостта от такива заведения. А вместо комунизма дойде времето, когато следователят не може да припари до затвора. Налага се да ставаш рано, за да си запазиш ред за разпит. Закъснееш ли, ще чакаш пет часа. А днес не можех да чакам — бабичката Свидерска започна да „пее“, тоест да разказва цялата истина за извършеното престъпление.
Към частната собственост се отнасям, може да се каже, с разбиране. Но понякога заради нея нашите хора такива неща вършат!… Живели си две сестри, пораснали, омъжили се, а старата им майка си доизживявала дните в малък, но приличен апартамент в центъра. С помощта на дъщерите си успяла да го приватизира. След това, като й дошло времето, починала. Идеята на сестрите не била никак лоша: дават под наем за долари освободения апартамент и после делят наема. Обаче попаднали на една фирма с английско име и служители с нижненовгородски акцент. Фирмата им предложила да продадат апартамента за много добри пари — петстотин долара на квадратен метър. След това между сестрите сякаш минала черна котка. И ако Ковальови само се мръщели и избягвали конкретния разговор, то Свидерски искали да действат. Отначало те проучвали възможността да лапнат в своя полза целия мамин апартамент. Само че съдът е дълга и трудна история, а фирмата не иска и не може да чака. И тогава на Свидерски им хрумва дяволски план. Те поканват на гости Ковальови, за да решат, така да се каже, въпроса мъдро и по-любовно. След скромната почерпка Ковальови изведнъж ги наляга непреодолима дрямка. Когато и двамата съпрузи заспали, Свидерски ги удушили с въже за простиране. А какво да правят с труповете, решили с ужасяваща простота. Домакинът с помощта на брадвичка, трион и нож разфасовал телата в банята, отделял месото от костите и го занасял в легенче на жените в кухнята. Те прекарвали месото през мелачката, а каймата изхвърляли в тоалетната чиния. Костите Свидерски отнесъл на другия ден в чувал на градското сметище. Колко мръсотия се наложи да се прехвърли, докато притиснем убийците до стената! Днес им устроих очна ставка и Олга Свидерска каза на свекърва си, че още оная нощ е трябвало да смелят на кайма и дъртия й бъбрив език. Такива работи…
Започнах да оправям леглото си почти с трепет. Нима след някакви си пет минути ще дойде време за сладък сън?
Телефонът в коридора задрънча меко и тихо. Замрях с възглавницата в ръка. Ирина излезе от кухнята, вдигна телефона, поговори малко и без да окача слушалката, с мека стъпка тръгна към спалнята. Бавно и печално, сякаш завинаги се прощавах с нея, хвърлих възглавницата обратно на леглото.
Жена ми отвори вратата и шепнешком ме извика:
— Турецки, марш на телефона!
Излязох след нея в коридорчето, допрях слушалката до ухото си и измърморих:
— Да?
В слушалката се чу приглушено и малко смутено покашляне, което можеше да принадлежи само на един човек, заместник-главния прокурор Константин Дмитриевич Меркулов, моя учител и приятел. Трудно е да се каже дали неговият аристократизъм беше вроден или придобит, но ние го наричахме Княза още когато Костя работеше като следовател по делата от особена важност при Московската градска прокуратура.
— Саша, извини ме за бога, че те безпокоя. Ако зависеше от мен, отдавна да бях пратил дежурния следовател и да съм забравил…
— Какво се е случило?
— Имаме застрелян. Чужденец…
— Че сега такива колкото искаш!
Опитвам се вяло да се измъкна от необходимостта да се влача посред нощ на местопроизшествието, макар прекрасно да разбирам, че ако случаят е обикновен, Костя никога не би ме вдигнал от леглото. Нали за това има новаци — силни, енергични, мечтаещи за кариера.
— Американското посолство много се интересува, Саша — поясни Меркулов със скучния глас на много изморен човек.
— Американец значи? — уточних аз.
— Ами да. При това не кара помощи от Червения кръст, а дошъл да прави политика.
— За което може би си е и платил?
— Е, това ти ще изясняваш. А аз съм вече стар и беловлас…
— … и беден е домът ти2! — почти машинално подхванах аз.
— За това, гражданино началник, сте прав както никога. Отцепвай, Саша, към нашата любима болница. Тялото е там. И за да не скучаеш, съм поканил Грязнов от криминалната милиция.