— Какво предлагаш? — попитах Грязнов, когато отидохме в моргата да видя убития американец. Гол и мъртъв, той не се различаваше от нашите покойници. Всъщност, за разлика от повечето наши правителствени чиновници приживе господин Керуд си е поддържал фигурата. Мускулест беше като морски пехотинец.
По стар навик Слава без малко да вдигне ръка, за да се почеше по темето, после някак рязко я свали, засече учудения ми поглед, смути се, но обясни:
— Чалдисвам се май, разбираш ли. Понякога се хващам, че ме е страх да си докосна косата — сякаш ще вземе да пада на кичури…
— Това е от възрастта… — започвам да го закачам, след като си го е изпросил, но една широка прозявка ме прекъсва по средата на думата и едва не ми изкълчва ченето.
След което желанието ми да се закачам изчезва. Спомням си, че, първо, това следствие, дето ми го хързулнаха, едва ли е подарък и, второ — аз съм глава на семейство на средна възраст, а всички порядъчни домошари в това време си седят вкъщи по чехли и зяпат някоя „Госпожа Съблазън“.
— Добре, карай по същество, Вячеслав — предлагам аз.
— Сега ще се обадя в дежурната да разбера дали в тая тиха вечер не е имало някъде престрелка. Както изглежда, работата е станала на улицата.
Той отиде в стаичката на дежурния санитар, където имаше телефон, а аз седнах на твърдия болничен диван, подпрях се на студената стена, боядисана до половината в тъмнозелено, и се опитах да подремна. Не ставаше, студът, макар и не много силен, проникваше под тънкия плат на палтото. По-рано предпочитах якетата, но откакто минах в категорията на шефовете, Костя Меркулов ме уговори да си купя палто: щото не върви значи следователят по делата от особена важност да се представя в яке, даже ако е свръхистинска канадка. Той знаеше какво говори. Откакто минах на костюми и палто, колегите започнаха да ме наричат Александър Борисович. Освен тези, на които, разбира се, аз не разреших (Меркулов, Грязнов, Мойсеев и Романова).
Слава се върна:
— Да вървим, драги ми господине.
— Къде?
— Стреляли са на Минското шосе. Преди два часа, с автомат.
Скоро бяхме на местопроизшествието.
Нормален участък от широката автомагистрала. Встрани жилищни блокове. От живеещите там за щастие никой не бе пострадал. Само един заблуден куршум влетял в кухнята на самотен пенсионер, но не засегнал нито него, нито покъщнината му.
Заледеният асфалт беше блестящ и хлъзгав. На някои места ледът пукаше и се чупеше под краката ни.
Слава пълзеше по шосето едва ли не на четири крака, аз също помагах, но за труда си бе възнаграден той.
— Саша, ела тук! Как мислиш, това лед ли е?
Той изсипа в дланта ми няколко прозрачни парченца, които въобще не искаха да се стопят. И не защото ръката ми беше измръзнала — това бяха парченца стъкло.
— Мислиш, че е от тях ли?
— Надявам се. Май трябва да извикаме експерта, а?
— Трябва.
От тая находка, както се казва, ни тръгна. Недалеч от стъкълцата открихме няколко гилзи. Слава прибра всичко, което намери под светлината на уличната лампа.
— Доколкото разбирам, гилзите са от „Калашников“.
— Съгласен съм.
— Само че не бяха там, където трябва — загрижено каза Грязнов.
— А къде трябваше? — свивайки се под пронизващия вятър, попитах аз.
— Ами виж — хирургът твърдеше, че задното стъкло на колата, с която докарали американеца, било разбито. Значи съвсем определено са стреляли отзад, може би по бягащата кола. А къде се е разпиляло стъклото?
За по-голяма убедителност Слава тропна с крак по хлъзгавия асфалтобетон и едва не падна.
— Ето тук! И колата е била в своята лента на движение, както и е редно. Защо тогава гилзите са отстрани?
Унило свих рамене.
— Не знам… Може би този, как беше, Андриевски, се е отбранявал?
Слава ме изгледа с уважение:
— Изглежда, ненапразно ви държат на служба, Александър Борисич! Я ела…
И ме повлече след себе си. Разделихме платното приблизително на три и като се прегънахме на два ката, бавно и несръчно започнахме да го обхождаме, вглеждайки се в мръсния асфалт.