Фьодоров не можеше да си припомни никакви особени белези, само описа, доколкото можа, облеклото на момичетата и се сети, че едната наричала другата Катя.
Известно време само седяхме и мълчахме, после Слава дълбокомислено произнесе:
— Най-после и на Грязнов да му излезе късметът. Досега все с курвите от района на Трите гари си имах работа, а сега май ще трябва да издирвам интересни дами.
— Покрай това гледай да ми намериш и Юрий Андриевски!
Слава тежко се надигна от стола, отиде до касата си и измъкна от металическия й търбух начената бутилка водка и чиния със свежо миришещи кисели краставички. Той беше наследил тази добра, макар и противоуставна традиция от своята бивша началничка Александра Ивановна Романова, която оглавяваше навремето втори отдел на Московската криминална милиция.
Тя и експертът криминолог Семьон Семьонович Мойсеев бяха дълги години верни приятели и помощници на двама ни с Меркулов. Сега влизаха в графата „пенсионери, събирачи на гъби“ и не можеха да ни помогнат с нищо, освен със съвет. Но понякога, дявол да го вземе, и съвет чакаш като манна небесна. Изпих послушно стоте грама, които ми поднесе Слава, погризах една кисела краставичка и като въздъхнах, казах:
— Жалко, че вече е късно, иначе като нищо щяхме да забием към Семьонич!…
— Мдаа — съгласи се Слава, но добави: — Само че сега по-добре предварително да го предупреждаваме, че ще дойдем.
— Защо?
— Нали знаеш как докато беше на работа, си уреди тихомълком вкъщи една нелоша лаборатория. И сега приема от време на време поръчки за експертизи, така да се каже, от физически и юридически лица срещу умерено заплащане.
— Притеснява ли се, какво?
— Ами не, просто клиентите му са най-различни…
— В какъв смисъл?
— Разбираш ли, много от тях ги устройва, че той сега живее сам и е нещо като обиден на своите шефове, задето го изритаха в пенсия. А ако започнат да се мотаят пред очите на „клиентите“ разни пияни ченгета и прокурори? Семьон може да си изтърве бизнеса.
— Ясно.
Грязнов мълчаливо наля по още една доза от зверски силното питие. Гаврътнахме и нея.
— Е — казах, — да си ходим, Слава! Нали утрото е по-мъдро от вечерта?
— Ти можеш да си вървиш, разбира се.
— А ти за какво ще киснеш тук? Посред нощ никой няма да ти открие Андриевски, ако не е имал работа с нашето ведомство.
— Както кажете, гражданино началник — ухили се Слава.
— Хайде да си съгласуваме по-нататъшните действия. Първо започваме да проучваме този Андриевски — кой, какъв, откъде и всичко в тоя дух. Между другото, трябва да разберем от посолството дали Керуд е имал кола. Ако каручката е на Андриевски, по-лесно ще го намерим. Мацето Катя ще е по-трудно за намиране, но и тя не е игла в купа сено. Как мислиш, струва ли си да дадем обява по радиото и телевизията: молим да се обадят хората, които двама неизвестни са се опитали да спрат на Минското шосе край Кунцево на втори декември в толкова и толкова часа.
— Е, поне няма да навреди — съгласявам се, после добавям:
— Обаче лошо ни се пише, ако това не е случайност, не са сбъркали обекта, а си е поръчково убийство и, не дай Боже, политическо!
Грязнов се опитва да възрази, но аз не му давам да отвори уста:
— Знам какво мислиш — твърде дърварска работа за ликвидирането на фигура от такъв мащаб. Съгласен съм. Но нещо ме гложди, Слава, предчувствие вероятно. След като Керуд е служител от Държавния департамент, защо не е в кола на посолството, защо е бил без охрана? Керуд… Фамилията като че ми е позната.
— Имаше такъв писател, май канадски. Пишеше за животните и индианците. Да вървим в дежурната? Ще ти намерим превоз, а аз ще погледна какви откраднати коли се издирват, пък и кой знае — може тези терористи да са оставили още някъде следи.
Ако в нашите кабинети след полунощ най-често е пусто и тихо, в дежурната на градското управление животът кипи без прекъсване. Влизаха и излизаха зачервени от водката или от вятъра милиционери, домъкваха нарушители на обществения ред, набутваха ги в килиите на предварителния арест, на някои съставяха протоколи. Изобилието от мутри и типове, които бяха пребили, преджобили, ограбили или убили от глупост своите ближни, можеше да предизвика лек шок и депресия у някой нов, непривикнал човек. А ние със Слава им бяхме свикнали или може би с годините остротата на възприятията ни се бе притъпила. Само понякога, в редките минути на сладко безделие, ти идва наум, че народът сякаш е заразен от епидемия на самоизтребване.