Докато Слава разговаряше със съответния дежурен и изучаваше градската сводка за последното денонощие, аз седях до дежурния следовател от прокуратурата, моя по-млад колега Олег Величко. Младо момче, но умник и работяга, а най-важното — пъргав. Заформяше се трудно следствие, затова ми трябваше добър помощник.
— Знаеш ли, че тази вечер са застреляли американец?
— Да, Александър Борисович — кимна той. — Само че не можах да отида на местопрестъплението, защото групата тъкмо излизаше за друго извънредно произшествие: взривена беше колата на директора на банка „Рондо“.
— Има ли жертви?
— Няма, макар че мерцедесът е на парчета.
— Върви им днес на мирните граждани — зарадвах се съвсем искрено. — Слушай, Олег, скоро ще ми натресат американеца. Ще дойдеш ли в моята бригада?
— Разбира се — зарадва се младежът, макар очите му да се затваряха за сън. — Какво трябва да правя, Александър Борисович?
— Засега нищо. Изкарай си дежурството, наспи се, после така ще те натоваря, че ще се скъсаш да пъшкаш.
Слава се върна, гледаше загадъчно. Правя му кефа, не чакам да заговори първи и питам:
— Изрови ли нещо?
— Дребна работа. Сребристи коли „Волво“ в последните 24 часа никой не е задигал. А и по-предишните дати погледнах — също нищо. А виж червена, по-точно вишнева лада има. Днес на обед е открадната от двора на блок номер четири на „Бережковска крайбрежна“. Гражданинът Едуард Самвелович Погосян, служител в склад за плодове и зеленчуци, си дошъл за обяд. След като се наобядвал, ладата вече и нямало на двора.
— Басирам се на две бири, че скоро иде открият количката някъде в предградията.
— Отказвам баса — отвърна Слава. — Предлагам да пийнем на паритетна основа за това, че ще я намерим неопожарена.
Докато се канехме с плахото участие на Олег да пийнем за това да ни се падне цяла колата на престъпниците, в стаята надникна заместник-дежурният на смяната майор Парамонов:
— Олег? Готви се за излизане!
— Какво е станало, Сергей? — попита го Грязнов.
— Заместник-началникът на кунцевското районно е изпратил някакъв панически телекс. Граждани сигнализирали, че във вътрешния двор на някакъв блок по улица „Ярцевска“ лежи неподвижно човек в униформа. Милиционерският патрул отишъл да види. Гледат — не е техен. Военен бил. Мъртъв, макар и още топъл, не са открити външни белези за насилствена смърт…
— И какво толкова? — попита Грязнов. — Това си е точно техен случай. Починал ненадейно човекът…
— Така е — съгласи се Парамонов. — Обаче знаеш ли откъде е полковникът?
— От секретариата на министъра на отбраната?
— Не, още по-високо! От ГРУ!
— Откъде? — попита вече облеченият за излизане следовател Величко.
— От Главното разузнавателно управление при Генералния щаб, ако не знаеш. А покрай трупа се търкаляла чанта с документи.
— Къде е тая „Ярцевска“? — попитах, без сам да знам защо.
— В Кунцево — отвърна Грязнов и ме изгледа учудено. — Нали телексът е от Кунцево.
— Господин майор — обърнах се към Парамонов, — ако се намери местенце във вашата кола, вземете и нас, моля ви!
В нашата милиция офицерите обикновено се обръщат един към друг както преди — с „другарю“. Затова Парамонов малко изтъпява от моите думи и кимва: отивайте значи, няма проблеми.
В микробуса обаче беше тесничко — девет души плюс кучето. Слава Грязнов полугласно ме попита:
— Какво си намислил? Защо се навираме тук?
— Старче, на млади години бях атеист, а сега започнах да вярвам в предчувствия. Доколкото си спомням, досега у нас висшите офицери от разузнаването не се търкаляха по дворовете, още повече с документи в чантата. Това първо. А второ: това, което ме измъчва, е, че пак отиваме в Кунцево.
— Напипваш ли някаква връзка?
— Едва ли. Страхувам се, че покойникът, както и Щирлиц, не е имал порочни връзки…
Слава Грязнов е най-добрият ми приятел, след Костя Меркулов, разбира се, но даже на него не исках да кажа истинската причина за моето любопитство. Може би защото този внезапен импулс можеше да се сметне за пристъп на старческа сантименталност. Макар аз още да нямам и четиридесет, понякога ми се струва, че зад фасадата на някога добре тренираното ми тяло се крие стара и уморена душа.