— Естествено — отвърнах.
— Значи при вас може да умра от студ в снега или да ме застрелят и не се знае колко ще ми платиш, но ще ми дадеш пистолет и ако искам да се омъжа за някого, мога да го направя законно?
— Стига да останете да живеете тук — уточних.
— Това е мечтата на всеки истински гей — каза Теди. — Ще се видим утре.
12
Двамата с Ейприл седяхме в салона, пиехме кафе и гледахме Хоук и Теди Сап, които играеха шах. Преди няколко години двамата бяха участвали в малка гангстерска война някъде на запад и доколкото собствените им характери го позволяваха, се харесваха. В някои отношения бяха почти пълни противоположности. Черен и бял. Хетеросексуален и гей. Но всъщност много си приличаха. Бяха умни. Държаха на думата си. Всяваха страх. И го знаеха. И двамата бяха абсолютно убедени, че могат да се справят с всеки жив човек на света, така че живееха в някакво състояние на иронична умиротвореност… макар че лично аз не бях готов да го призная без известни уговорки.
— Бев напуска — каза Ейприл. Кимнах.
— Много от момичетата говорят за напускане — продължи тя.
— Можем да ги охраняваме — отвърнах. — Но…
— Ако много от тях напуснат едновременно, ще фалирам — каза Ейприл.
Беше облечена с черен кашмирен пуловер с остро деколте и джинси.
— Трудно се намират нови хора. Не мога просто да отида и да си купя десет резервни проститутки от някой сводник. Всъщност моите момичета най-често не са професионални проститутки.
— А какви са, проститутки любителки? — попитах. — Това не са ли взаимноизключващи се понятия?
— При мен е различно — настоя Ейприл. — Тук работят студентки. Учителки. Домакини, които идват само когато съпрузите им са в командировка. Имам една стюардеса. Имам една дама, която се занимава с продажба на недвижими имоти. Жените са качествени.
— И защо го правят? Ейприл сви рамене.
— Обичат парите. Обичат секса. Обичат приключенията. Печелят много за нещо, което иначе щяха да правят безплатно.
— Къде ги намираш? — попитах.
— Няма нужда да ги търсиш. След като започнеш, създава се нещо като мрежа. В началото отговаряш на личните обяви по интернет или в сериозните браншови списания. Изпращаме им дискретно запитване. „Интересувате ли се от работа като компаньонка?“ Или изпращаме хора в барове за запознанства, където се срещат с подходящите жени и им задават същия въпрос.
— За да елиминирате онези, които не са… от вашата порода?
— Не се подигравай — каза ми тя. — Не говорим за потни същества, грухтящи в тъмното. Това е първокласен частен клуб. Държа моите момичета да се наслаждават на секса. И държа клиентите ми да бъдат с момичета, на които сексът им харесва.
— Всичко да е истинско — казах аз.
— Точно така. Много добре го каза. Всичко да е истинско.
— Тогава защо твоите клиенти не се възползват от такива жени, без да им плащат? Нали ги има навсякъде? Не е ли по-лесно?
— Не, по-трудно е. Защото тогава сами ще трябва да се занимават с процеса на селекция, който ние провеждаме много внимателно вместо тях.
— Така ли?
— Да — каза твърдо Ейприл. — Мъжете идват при нас, защото знаят, че тук ще изживеят чудесна еротична среща с привлекателна, интелигентна и интересна жена.
— Ами СПИН?
— Този риск съществува при всеки сексуален контакт — отвърна Ейприл. — Освен ако не става въпрос за дълготрайна моногамна връзка. Но и ние вземаме всички възможни предпазни мерки. Момичетата ни редовно се преглеждат. А клиентите ни са от слоеве на обществото, където има по-малка вероятност да попаднеш на болни от СПИН.
— А личните услуги от твоя страна? — попитах.
— Брей, колко си любопитен.
— Професионална черта — казах. — Мога да оттегля въпроса.
— Правя го понякога, при особени обстоятелства.
— Мисля, че не искам да знам какво представляват особените обстоятелства — казах.
Ейприл сви рамене.
— Не е толкова сложно. Понякога някой клиент просто иска да прави секс с шефката.
— Мадам, така да се каже. Символичната майка на момичетата.
Ейприл ме изгледа вторачено.
— На психоаналитик ли се правиш?
— Просто ми хрумна тази мисъл — отвърнах.
— Е, знам за теб и Сюзън, но не се връзвам на такива неща.
— Не се опитвам да те вържа.
— Извинявай — каза Ейприл. — Просто съм пробвала. И повечето психоаналитици, с които съм говорила, бяха по-луди от мен.
Замълчахме. Теди взе една фигура и я премести. Хоук дълбокомислено се загледа в дъската. Концентрацията им беше почти физически осезаема.
— Играеш ли шах? — попита ме Ейприл.