— Замислял ли си се, че може би прекарваш твърде дълго време сам? — поинтересува се Патриша Ътли.
— Двамата със Сюзън имаме куче — казах. — Днес аз я гледам, така че я доведох на работа с татко.
— Божичко — въздъхна Патриша Ътли.
Пърл си взе играчката, разтърси я със зъбите си, погледна ме, взе решение, скочи на канапето и пак легна, но този път върху играчката.
— Ще ми кажеш ли защо се обади? — попита Патриша Ътли.
— Някой се опитва да изкара Ейприл от бизнеса.
— И тя се обърна към теб?
— Да.
— Знаеш ли кой е?
— Все още не — отвърнах.
— Помага ли ти някой?
— Двама души.
— Значи ще има някакви разходи — каза тя.
— Някакви.
— Ейприл плати ли ти?
— Не.
— Тя сигурно не може да си го позволи — каза Патриша Ътли. — Когато приключиш, ми изпрати сметката. Може би аз ще мога да ти платя.
— Нека да поговорим пак, когато приключа.
— Имаш ли нужда от помощ? — попита тя. — Стивън вече го няма. Но имам връзки.
— Няма нужда — отвърнах. — Съжалявам за Стивън.
— Бяхме заедно дълго време — каза тя.
— Но не достатъчно — казах аз.
— Никога не е достатъчно — каза тя.
14
В дома на Сюзън имаше едно желязно правило и то гласеше, че Пърл не бива да вечеря преди пет часа следобед. Сюзън винаги казваше:
„Ако веднъж се поддадеш, скоро ще започнем да й даваме да вечеря на обяд.“
Разбира се, това беше съвършено вярно и правилото беше въведено съвсем основателно. Затова, след като двамата с Пърл се върнахме пеш четири пресечки до апартамента ми в късния следобед, аз решително не обърнах внимание на вторачения й поглед и не й дадох вечерята чак до 4:11 часа.
Пърл се хранеше възпитано и съсредоточено. Към 4:13 ч. купичката й беше празна и тя приключваше с водата от другата купичка. Изпълнила задълженията си за деня, тя скочи на канапето, сви се на кълбо и ме загледа.
Сюзън беше на научна конференция в Олбъни и щеше да се прибере утре. Бях останал сам за вечерта. Отидох в кухнята, приготвих си питие, взех го и седнах на канапето до Пърл. Питието беше във висока чаша — скоч със сода и много лед. Изглеждаше добре. Отпих от него. Имаше приятен и свеж вкус. Протегнах ръка и погалих Пърл.
Стаята ми беше толкова позната, че почти не я забелязвах. Отдавна живеех тук. За пръв път бях правил секс със Сюзън тук — на едно канапе, което доста приличаше на това. Бях готов да го задържа от сантиментални съображения, може би дори с медна плочка, която да напомня за този исторически факт. Но Сюзън твърдо вярва, че старото трябва да отстъпва място на новото, така че вече имах ново канапе. Все пак и аз спечелих нещо от цялата история. Защото правихме секс и на новото канапе.
Не съм сигурен дали Пърл знаеше за това, но във всеки случай не изглеждаше особено впечатлена. Всъщност спеше и леко похъркваше. Отпих от питието си. Най-важното беше да поддържам умерено темпо. Когато Сюзън я нямаше, никога не се чувствах напълно щастлив. Не се виждахме всеки ден. Внимавахме, тъй като нито един от двамата не искаше да се превръща в задължение за другия. Но все пак предпочитах тя да е наблизо, така че да мога да я видя, ако поискам. Дори ако не се възползвам от тази възможност.
Погледнах през прозореца. Вече беше тъмно. Началото на февруари. Футболният сезон почти беше приключил. Бейзболният не беше започнал. Баскетболът бе скучен, поне до последните две минути от играта. А снегът си стоеше дълбок и мръсен. До пролетното равноденствие оставаха цели седем седмици. Питието ми свърши. Внимателно станах от канапето, за да не стресна Пърл, и си налях още едно. Върнах се на канапето, внимателно се отпуснах до нея, качих краката си на масичката и отпих. Все някога зимата щеше да свърши. Пърл се размърда в съня си и аз също се размърдах, за да й направя място…
В историята на Ейприл имаше нещо, което изобщо не се връзваше.
Още от самото начало изпитвах някакво неудобство. Не знаех какво точно ме притеснява. Но сега изведнъж разбрах. Бизнесът с елитни проститутки, с който се занимаваше тя, просто не си струваше толкова усилия от страна на човек, който очаква да спечели от него. Ако Патриша Ътли не бъркаше — а тя никога не бърка, — този бизнес изисква много време, трудно се управлява и носи твърде скромна печалба. Струваше ли си заради този бизнес да се обръщаш към Оли Демарс? Струваше ли си да рискуваш да си имаш неприятности с Тони Маркъс? Или дори с мен и Хоук?
И като стана дума, кой беше този мъж, когото изпращаха в барове за запознанства, за да избира жени и да им предлага работа? Защото беше мъж, нали така? Какъв беше този мъж?