Продължих да чакам.
— Преди две години — започна Ейприл — тя ми даде малко пари и ме изпрати тук.
— Патриша Ътли — уточних.
— Да. Нали знаеш за бизнеса й в Ню Йорк?
— Да.
— Тя искаше да отворя клон в Бостън — каза Ейприл.
— И?
— И аз го направих. Купих една голяма къща в Бак Бей, наех момичетата, платих на когото трябва и… всичко останало.
— Сериозна операция — отбелязах.
— Със сериозна печалба — отвърна тя. — Бизнесът върви много успешно. Правя много пари за нея и много пари за себе си.
— Добре — казах аз.
— Във фирмата работят само жени — продължи Ейприл. — Мисис Ътли, аз, момичетата, дори персоналът, който не е свързан със сексуални услуги, като барманките и сервитьорките, всички са жени. Единствените мъже в къщата са клиентите, така че за тях е нещо като частен клуб.
Кимнах. Тя млъкна и отново погледна през прозореца. Чаках.
— Но сега се появиха едни мъже, които искат да ни го отнемат — каза тя.
Аха.
2
Хоук паркира ягуара си на едно запазено място пред къщата на Ейприл. Слънцето светеше ярко, но без да топли. Тънкият сняг все още не се беше разтопил, така че алеята по средата на Комънуелт Авеню си стоеше бяла и чиста, а снегът по земята беше сух като пясък.
Поседяхме в колата на включен двигател, за да работи парното, докато огледаме къщата. Беше разкошна — истинско градско имение на ъгъла на две улици, на четири етажа, с голям полукръгъл атриум със стъклен покрив.
— Ейприл не знае кой се опитва да я прецака — казах аз. — Някой й се обадил по телефона, без да се представи. Но когато му казала „не“, на следващия ден дошли двама мъже и попречили на, хм, обичайната дейност в къщата.
— И продължили да идват? Кимнах.
— В бизнеса са само жени — продължих. — И не е лесно. В крайна сметка те не работят законно. Няма как да се обадят на ченгетата.
— Не са ли давали подкупи? — попита Хоук.
— Давали са. Но тези пари дават резултат само когато не се привлича излишно внимание.
Хоук кимна, без да откъсва поглед от къщата.
— Момичето има добър вкус — отбеляза.
— Ти пък как разбра? — попитах.
— Никой няма по-добър вкус от моя — отвърна Хоук.
— Обещах й да дойдем и да обезкуражим натрапниците — казах аз. — Може би ще разберем и кой ги праща.
Хоук бавно кимна, като продължаваше да гледа къщата.
— Бияч в бардак — каза той. — Мисля, че ще бъде върхът на кариерата ми. Поне ще ни платят ли нещо?
— Да.
— Колко?
— Все още не сме уточнили този въпрос.
— А ще може ли да пробваме стоката? — попита Хоук.
— Ще трябва да се разбереш лично със стоката — отвърнах.
Хоук изключи двигателя и двамата излязохме от колата. Аз бях с яке от агнешка кожа, а Хоук с черно кожено палто. Навън сигурно беше минус 13 градуса, но нямаше вятър, така че успяхме да оцелеем до входа.
Фоайето беше с висок таван и с рецепция. Зад рецепцията стоеше красива млада жена с добре ушит костюм. На бюрото й имаше дискретна табелка, на която пишеше „Консиерж“. Когато влязохме, малко се притесни. Във всички посоки от фоайето водеха врати, а зад рецепцията имаше елегантно стълбище, което се виеше към втория етаж.
— Казвам се Спенсър — представих се. — Имам уговорка с Ейприл Кайл.
Младата жена изпита видимо облекчение. Вдигна телефона, заговори и почти в същия миг зад нея се отвори врата, на която се показа Ейприл — също толкова елегантна, колкото и когато дойде в моя офис.
— Слава богу, че сте тук — каза тя. — Идват.
Влязохме в офиса. Беше спартански обзаведен. В дъното имаше голямо модерно бюро. Две жени работеха на компютри на други две по-малки бюра. До стената имаше шкафове за документи. Високо на стената над вратата беше монтирана редица от телевизионни монитори.
— Имайте предвид, че това са добрите — обърна се Ейприл към служителките си.
Двете жени ни изгледаха мълчаливо. Ейприл не ни представи по имена. Действаше методично, сякаш с влизането в работната си обстановка се беше превърнала в друг човек. Двамата с Хоук си свалихме палтата и ги закачихме до вратата.
— Мониторите показват картина от охранителните камери — обясни Ейприл. — Този в центъра е за главния вход.
— Кой идва? — попитах.
— Обади се онзи мъж — отвърна Ейприл. Изрече го безизразно, но прекалено бързо.
— Той заяви, че им е омръзнало да чакат и че идват.
— Да ви пречат? — уточних.
— Да — отвърна Ейприл. — Заплаши ме, че този път ще бъде по-лошо.
— Вероятно няма да е по-страшно — отвърнах.