Прииска ми се да хвърля едно око на Лайънел Фарнсуърт, така че прекосих парка и отидох до мястото, където живееше — една от впечатляващите жилищни сгради на първа линия с изглед към Сентръл Парк, точно срещу хотел „Карлайл“.
Не бях сигурен какво очаквам от тази среща. Снимките от досието със сигурност бяха достатъчно стари, за да се е променил междувременно. Освен това хората невинаги приличат на себе си, когато ги снимат за полицейско досие. На живо сигурно щеше да бъде различен. А имах и някакво неясно чувство, че ако не ми се стори подходящ за ролята си в тази история, веднага ще разбера. И не на последно място просто нямах по-добра идея.
На входа стоеше портиер. Беше едър мъж в тъмночервена униформа със златни ширити. Имаше типичното лице на ирландец от Ню Йорк, което подсказва, че ако му създаваш проблеми, няма да има абсолютно нищо против да те повали с един удар и да те нарита здравата.
— Лайънел Фарнсуърт — казах аз.
Портиерът взе телефонната слушалка от месинговата кутия на стената.
— За кого да предам?
— Клинт Хартунг — отвърнах.
— Бихте ли казали фамилията по букви?
— Х-А-Р-Т-У-Н-Г — казах. — Хартунг.
Портиерът позвъни, поговори малко в слушалката и отново се обърна към мен.
— Името ви не е познато на мистър Фарнсуърт — съобщи ми той. — Във връзка с какво го търсите?
— Кажете му, че се отнася за нещо, което обсъждахме в Уайт Диър, щата Пенсилвания — отвърнах. — Преди известно време, когато и двамата бяхме там.
Портиерът предаде думите ми по телефона и после мълчаливо изслуша отговора, като от време на време кимаше. Накрая остави слушалката и затвори малката месингова вратичка на кутията, в която беше телефонът.
— Мистър Фарнсуърт каза, че ще слезе. Можете да го изчакате във фоайето.
Влязох в сградата. Фоайето беше малко, с черен мрамор и полиран месинг. От двете страни на вратата на асансьора имаше по една пейка. Пейките бяха тапицирани с черна кожа. Седнах на едната. След около две минути чух асансьорът да слиза. След още една минута вратата се отвори и той излезе във фоайето. Изправих се и казах:
— Мистър Фарнсуърт?
Той се обърна към мен и се усмихна. Беше пъхнал ръка в джоба на сакото си, с палеца навън. Нокътят на палеца му блестеше.
— Да — каза той. — Кажете за Уайт Диър. Изглеждаше много добре. Беше висок колкото мен, но по-слаб. Тъмната му коса бе прошарена с точния брой посивели кичури за неговата възраст. Косата му беше въздълга, вълниста и сресана право назад. Имаше хубав тен, правилни черти и чудесни зъби. Беше облечен със светлосив спортен панталон, тъмно спортно сако и, Господ да ми е на помощ, бял копринен шал.
— Разбрах, че сте прекарали известно време в „Алънуд“ — отвърнах. — Беше просто номер, за да ви повикат.
Усмивката на Фарнсуърт остана все така сърдечна и гостоприемна. Той хвърли небрежен поглед към стъклената врата на входа, откъдето ни наблюдаваше портиерът. После извади ръката си от джоба на сакото и я протегна към мен.
— Е, свърши работа — каза той. — При това с доста деликатен подход. Да споменете името на града, а не името на затвора.
Стиснахме си ръцете, той елегантно посочи към пейката, на която го чаках, и двамата седнахме на нея. Фарнсуърт леко се извъртя, така че да ме гледа в очите.
— Е? С какво мога да ви помогна?
Доста добре. Изобщо не се опита да обясни защо е бил в „Длънуд“. Не прояви признаци на раздразнение, че съм го изиграл да слезе. Просто се държеше искрено и дружелюбно. Нищо чудно, че хората доброволно му даваха парите си. Фарнсуърт Дружелюбния. Винаги готов да играе с картите, които е получил. Естествено, ако нещо се объркаше, портиерът беше наблизо.
— Аз съм частен детектив — започнах. — В момента работя за голяма адвокатска кантора — „Гордън, Кер, Ритни и Майз“. Те заведоха и спечелиха дело срещу голяма национална корпорация, името на която не съм упълномощен да споменавам.
— Браво на тях — каза Фарнсуърт.
— Аха — съгласих се. — Поне веднъж доброто победи. Спечелената сума е, ами, доста солидна и известен брой физически лица трябва да получат своя дял от нея. Ако успеем да ги открием.
— Нали няма да ми кажете, че съм едно от тези физически лица? — попита Фарнсуърт.
— За съжаление, не — отвърнах. — Но търся жена на име Ейприл Кайл и имам причина да смятам, че вие може би я познавате.
— Ейприл — повтори той. — Как беше фамилията?
— Кайл — повторих аз. — Знаете ли как мога да я открия?