— Той работеше за мен — отвърна. — Ако не следваше инструкциите ми, просто щяхме да намерим друг на неговото място.
— Трудно се намира мъж на място.
— Ей, това е доста остроумно — отбеляза Фарнсуърт. — Сам ли го измисли?
— Не.
— Сигурно го е измислила някоя мацка — предположи Фарнсуърт, след като помълча известно време.
— Сигурно — съгласих се. — Имаш ли финансово участие в операцията?
— Естествено, с Ейприл сме партньори, така че всичко се дели поравно.
— Колко си инвестирал досега? — попитах.
— Досега не се е налагало. Работим за сметка на Ътли, така да се каже. Но съм намерил инвеститори, така че когато започнем да се разширяваме, ще докарам много пари. Искаш ли да се включиш? Предоставя ти се добър шанс да влезеш в играта от самото начало. Поклатих глава.
— Ще станем богати — предупреди ме той. — Да не ми кажеш после, че не съм ти дал възможност да участваш.
— Няма — обещах.
— А може би девизът трябва да е „Живей като плейбой“ — извика изведнъж Фарнсуърт. — Или „Бъди като плейбой и живей като плейбой“.
— Или „Дял живот ще ме съдят за нарушаване на авторското право“ — добавих аз.
— Какво авторско право? — попита Фарнсуърт. Свих рамене.
— Шегувам се.
Двамата помълчахме, загледани през прозореца към Кълъмбъс Съркъл, където все още ремонтираха нещо. Виждаше се и 59-а улица, която в продължение на няколко пресечки се наричаше „Сентръл Парк Саут“. Не вярвах на всичко, което ми казваше Лайънел Фарнсуърт. Но аз нямаше да му повярвам напълно дори ако ми кажеше колко е часът. И все пак бях научил достатъчно, за да говоря отново с Ейприл. Изправих се.
— Желая ти страхотен ден — казах, обърнах се и го оставих.
Честно казано, беше ми дошло до гуша от това уникално гадно копеле.
29
Ейприл се разплака. Седнахме в салона на къщата й, където повторих всичко, което ми беше разказал Лайънел Фарнсуърт. Когато стигнах до средата, тя заплака. Отначало изглеждаше овладяно, все едно се преструваше. Но докато свърша с историята на Лайънел, тя вече хлипаше, тресеше рамене, едва си поемаше дъх и направо се захласна от плач.
— Май докоснах някаква струна — отбелязах.
Ейприл продължи да хлипа. Очите й бяха подути. Гримът й се беше размазал. Раменете й се тресяха, но иначе не помръдваше от стола.
— Истината ли казва Лайънел? — попитах.
Ейприл продължи да плаче. Беше обгърнала тялото си с ръце. При всяко хлипане цялото й тяло се разтърсваше сякаш от физическа болка. Зачаках да й мине. Тя продължи да плаче. Бях почти сигурен, че мога да чакам по-дълго, отколкото тя може да плаче.
И излязох прав.
След известно време хлипането й се успокои до тежко дишане. Тя поседя мълчаливо, после изведнъж се изправи и излезе от стаята. Почаках още малко. В косите слънчеви лъчи на утрото танцуваха прашинки. Минаха може би петнайсет минути, после Ейприл се върна. Сигурно си беше наплискала лицето със студена вода и пак се беше гримирала. Очите й изглеждаха по-добре.
Седна на същия стол, положи ръце в скута си и ме погледна.
— Никога през живота си не съм срещала мъж, който да не ме предаде — каза тихо тя.
Аз самият можех да се кандидатирам за изключение от това правило. Но тя се замисли. Реших, че е по-добре да не я прекъсвам.
— Баща ми — продължи Ейприл. — Мистър Пойтрас. Рамбо. А сега и Фарнсуърт.
Кимнах.
— Може би просто не ме бива да си избирам мъжете.
— Може би това не се учи — отбелязах.
— Как така?
— Може би просто нямаш друг избор.
— Господи — възкликна тя. — Точно това ми трябва в момента. Любител на психоанализата.
— Познавам и една професионалистка — отвърнах.
— Върви на майната си — извика Ейприл.
— А, да — казах. — Вярно.
— Нямам нужда от някаква скъпоплатена откачалка, за да ми обясни, че животът ми е бил много гаден.
Нямаше как да спечеля този спор. Реших да не споря.
— Доколко да вярвам на историята, която ми бе разказана от Лайънел? — попитах.
Ейприл сви рамене и не отговори.
— На цялата?
— Не.
— А на каква част? — настоях.
— Не ми се говори — отвърна Ейприл. Кимнах. Помълчахме известно време. После попитах:
— Мога ли да направя още нещо за теб, преди да си тръгна?
— Да си тръгнеш?
— Аха.
— Имаш предвид завинаги?
— За известно време — уточних.
— Значи ти също ще го направиш — каза тя.
— Какво ще направя?
— Копеле! — извика тя и пак се разплака. — Шибано копеле!
— Ейприл — обадих се аз.
— Копеле, копеле, копеле!
Пак се върнах към тактиката на изчакването. Ейприл продължи да плаче още известно време, но не както преди. Този път не й се наложи да излиза от стаята. Спря от само себе си, след около пет минути. Очите й пак почервеняха. Но този път гримът й не се разтече. Остана неподвижна на стола си, загледана в нищото.