— Точно така — потвърди Сюзън.
— Защото винаги правя каквото ми кажеш? — продължих.
— Винаги.
— Ами ако спра?
Сюзън ми се усмихна. Беше стигнала до половината в подготовката на яхния от пиле. Докато говореше с мен, кълцаше моркови на една дъска. Действаше бавно и аз малко се притеснявах за пръстите й, но не казах нищо.
— Няма — отсече тя. — Какво ще правиш с този Лайънел?
— Мога да го убия — предложих.
— Не, не можеш — възрази Сюзън.
— Не мога ли?
— Не. Можеш да го направиш за мен, а може би и за Хоук. Но не и за Ейприл.
Сюзън започна да бели лук. Очите й се насълзиха.
— Ако сложиш лука под течаща вода, няма да плачеш — обадих се аз.
Сюзън кимна и продължи да бели, без да използва течаща вода. Когато свърши, наряза лука на едри парчета и го метна в тенджерата при морковите.
— А ако се обърнеш към полицията? — попита тя.
— Така ще замеся и Ейприл — отвърнах. — А вероятно и Патриша Ътли.
Сюзън се усмихна.
— Те са проститутки. По собствен избор. Предполагам, че проблемите с полицията са част от рисковете на професията.
Поклатих глава. Сюзън пак се усмихна.
— Може да са курви, но са си твои?
— Точно така.
Сюзън добави в тенджерата пресен магданоз и риган, сипа малко бяло вино и сложи капака.
— Може и да стане вкусно, ако внимавам да не го преваря — отбеляза тя.
— Защо не включиш часовника? — предложих.
Тя ме изгледа укорително, свали си престилката и нагласи часовника.
— И какво ще правим, докато се готви?
— Можем да пием и да правим глупости — предложих.
— Пърл спи на леглото — напомни тя.
— Знам — отвърнах. — Обича да хваща следобедното слънце.
— Значи на канапето — каза Сюзън.
— Съгласен — отвърнах.
— Но според мен първо трябва да се изкъпем.
— Заедно?
— Да, за да започнем на чисто — отвърна Сюзън.
— Освен това, ако ме сложиш под течаща вода, няма да плачеш — казах аз.
Сюзън излезе от кухнята, като в движение си разкопчаваше блузата.
— Не знам — отвърна. — Сигурно ще се разплача, каквото и да правим.
31
Седях в офиса на отворен прозорец. Бях качил краката си на бюрото, четях вестник, пиех кафе и закусвах с кифличка. Беше средата на февруари, но снегът навън се топеше. Току-що бях прочел комикса за Арло и Джанис, когато в офиса ми влезе Куърк.
— Имам един застрелян — съобщи ми той. — На Андрюс Скуеър. Сигурно ще искаш да хвърлиш едно око.
Взех вестника, кафето и кифличката и тръгнах с него.
На мястото вече имаше девет-десет полицейски коли, патрулки и цивилни, които почти напълно задръстваха движението около офиса на Оли Демарс. Когато спряхме, Белсън се приближи до нашата кола. Погледна вътре и ме видя.
— А, супер — каза той. — Довел си Спенсър да помага. Двамата с Куърк слязохме от колата.
— Дълг на всеки гражданин е да служи на обществото, когато се наложи — изрецитирах аз.
— Гледай да не стъпчеш всички доказателства — подхвърли Куърк, докато влизахме в сградата.
Вътре нямаше никой от хората на Оли. Оли беше сам седеше на стола зад бюрото си с наведена глава, а ризата му беше опръскана с кръв. Двама криминалисти обикаляха наоколо, правеха снимки, водеха си бележки и измерваха разни неща.
Куърк се обърна към единия:
— Какво става?
— Изстрел в челото, капитане. С малокалибрено оръжие. Куршумът е отметнал главата му назад, а откатът — напред.
Криминалистът демонстрира със собствената си глава, като я отметна първо назад, а после напред.
— Смъртта сигурно е настъпила още преди главата му да се върне напред — добави той. — Така го намерихме. Няма изходна рана, значи ще открием куршума вътре. Но сигурно ще е доста смачкан, след като се е подрусал насам-натам в черепа.
Куърк кимна.
— Цевта на оръжието е била близо до челото; има следи от изгаряне.
Куърк пак кимна.
— В чекмеджето на бюрото има пистолет — продължи криминалистът. — Скоро не е стреляно с него. Чекмеджето беше затворено.
— Някаква представа кога е умрял? — попита Куърк.
— Не особено точна — отвърна криминалистът. — Мога да предположа, че е било по някое време снощи. Ще разберем със сигурност след аутопсията.
— Обадете ми се, когато разберете — каза Куърк и се обърна към Белсън. — Кой е открил тялото?
— Анонимно обаждане в полицейското управление — отвърна Белсън. — От уличен телефон в Уотъртаун. Първата патрулка, която пристигна, беше на Гарви и Нелсън.
Белсън кимна към едър униформен полицай, който стоеше до вратата на офиса.
— Това е Гарви.
— И какво? — попита го Куърк.
— Както виждате, капитане, тук нямаше никой освен трупа. Седеше си така, както е в момента. Двамата с Нелсън осигурихме периметъра на местопрестъплението и се обадихме на детективите.