Куърк кимна. В стаята беше пълно с ченгета — корави мъже, които бяха прекарали повечето си работно време в по-неприятната страна на живота. Но всички бяха внимателни с Куърк. Може би с изключение на Белсън… и на мен.
— Има ли свидетели? — попита Куърк.
Белсън поклати глава.
— Тогава кой се е обадил по телефона? — попита Куърк.
— Убиецът — предположи Белсън.
— Защо? — попита Куърк.
— Нямам представа — отвърна Белсън. Куърк се обърна към мен.
— Ти да имаш да добавиш нещо?
— Идвал съм тук два пъти — отвърнах. — И двата пъти в стаята имаше хора.
— Къде са били, когато са застреляли Оли?
Белсън поклати глава. Куърк ме погледна. И аз поклатих глава.
— А защо пистолетът на Оли си стои в чекмеджето? — продължи Куърк.
— Защото е познавал убиеца — предположих.
— Или защото убиецът е влязъл и го е очистил толкова бързо, че не му е дал никакъв шанс — добави Белсън.
— Хората като Оли обикновено не си седят просто така, беззащитни — каза Куърк.
— Ако някой иска да убие човек като Оли — отвърнах аз, — няма да отиде някъде, където Оли е защитен.
— Може би са знаели, че ще бъде сам — каза Белсън.
— Или че защитата няма да се намеси — добави Куърк.
— Но някой се е обадил — напомних аз.
— Може би е бил от хората на Оли — предположи Белсън. — Влязъл, видял го е, но не е искал да се намесва. Така че си е плюл на петите. Добре, ами ако Оли не е бил мъртъв? Затова въпросният тип е спрял някъде и се е обадил в полицията.
Куърк кимна, без да отговори.
— А може би някой иска да се разбере, че Оли е мъртъв — казах аз.
— Като предупреждение? — попита Куърк.
— Може би — отвърнах.
Куърк отново кимна. Пак огледа стаята. После спря поглед върху Белсън. След това го премести върху мен.
— Най-обичам, когато се окажеш замесен в някое хубаво убийство — ухили се той.
— Представи си на мен пък колко ми е приятно — отвърнах.
Куърк не отговори, докато оглеждаше местопрестъплението. После пак се обърна към мен и кимна към Белсън.
— Франк ми каза това-онова за случая, в който си замесен. Но предлагам двамата все пак да седнем в колата ми и да го обсъдим още веднъж.
— Дълг на всеки гражданин… — започнах.
— Аха — прекъсна ме Куърк. — Точно така.
32
Седях в салона на къщата с Ейприл и момичетата, които работеха за нея. Имаше и други служителки, с които трябваше да говоря: двете жени от офиса, барманката, готвачката и домакинката. Но Ейприл имаше непоклатимо правило да не смесва двата екипа. Така че първо се срещнах с професионалистките.
Момичетата правеха много добро впечатление. Носеха дискретен грим. Дневното им облекло се състоеше предимно от поли и пуловери. Някои бяха с мокасини. Все едно бяхме на градинско парти някъде през 1957-а.
Обясних как е бил убит Оли Демарс и припомних кой е той. После казах:
— Началникът на отдел „Убийства“, който се казва Мартин Куърк, знае много добре, че едно щателно разследване трябва да включи и вас и може да попречи сериозно на работата ви.
Те ме изгледаха притеснено.
— Затова засега се съгласи да работи по другите следи, като остави на мен да го заместя тук.
Те ме изгледаха по-малко притеснено. Някои от тях пиеха кафе от големи керамични чаши, които държаха с две ръце.
— Не се заблуждавайте — продължих. — Не смятам да отбивам номера. Ако открия нещо, което наистина се отнася до разследването на убийството, ще го съобщя на Куърк.
Те пак се притесниха.
— В полицията ми казаха, че Оли е убит около полунощ в понеделник вечерта — казах. — Кои от вас имат алиби?
Всички ме изгледаха вторачено.
После една симпатична руса жена със синя лента за коса попита:
— Да не би да мислите, че някоя от нас може да извърши убийство?
— Просто се опитвам да елиминирам всички, които имат алиби — обясних.
— Това означава ли, че ако имам алиби, няма да се занимавате с мен?
— Означава, че според нас не си извършила убийството — отвърнах. — Но не означава, че не знаеш нищо по въпроса.
— Ако бяхме детски учителки, нямаше да ни подозирате — каза блондинката.
— Как се казваш? — попитах.
— Дарлийн.
— Няма да те подозирам, ако имаш алиби, Дарлийн — казах. — Имаш ли?
Тя кимна.
— Разкажи ми — помолих.
— Не мога — отвърна тя.
— Защо?
— Защото бях със съпруга си. Бяхме на родителска среща в училище, а после той закара гледачката вкъщи. В понеделник вечерта към полунощ двамата бяхме в леглото и гледахме „Чарли Роуз“.