— Гледай ти — каза тя. — Двама страховити мъже във всекидневната ми.
Предложи ни кафе. И двамата отказахме. После тя погледна към левите ни ръце, за да провери дали носим брачни халки. Корсети носеше. Вниманието на Нора Картър едва забележимо се фокусира върху мен.
— Вие сте една от жертвите на Лайънел Фарнсуърт — започнах аз.
Тя малко се изчерви и сведе поглед.
— А, да — отвърна. — Онова нещо с жилищата.
— Ще ни разкажете ли за него?
— Ами, не знам… — Тя вдигна очи към нас. — Предполагам, че просто не разбирам от мъже. Лари — тогава той се представяше като Лари Фарли — ми направи толкова добро впечатление.
— Как се запознахте? — попитах. Тя отново сведе поглед.
— Малко е неудобно — отвърна. — Той се запозна с мен в един бар.
— В квартала? — попитах.
— Да. Много приятен бар. Много, как да кажа, изискан. Не от онези барове, където хората се показват като стока за продан, нали разбирате.
— И вие си бяхте поръчали питие сама? — продължих.
— Да, на бара, в късния следобед. Тогава винаги се чувствах най-самотна. Току-що се бях развела… не знам дали някой от вас е преживявал развод?
И двамата с Корсети не отговорихме. Нора Картър вдигна очи към нас.
— Как да ви кажа, много е неприятно. Бях ужасно отчаяна. Нещастна и самотна. Съвсем неуверена в себе си като жена.
Кимнахме.
— Бар „Лилис“ е на Второ Авеню — обясни тя. — Приятно място, където се събират самотници.
— И той се запозна с вас?
— Да. Седна до мен на бара. Беше много вежлив. Има отлични маниери, а е и много хубав мъж, разбира се.
Кимнах. Лицето на Корсети беше напълно безизразно, сякаш мислеше за нещо съвсем друго, случващо се на съвсем различно място.
— После той ме изпрати до вкъщи и дори не предложи да влезе — продължи тя и се изкикоти. — Толкова се колебаех дали да го поканя! Имах нужда да се уверя, че съм привлекателна Но не исках да ме сметне за някаква уличница още на първата среща, нали разбирате?
— Естествено — отвърнах аз.
— Но той се държа много мило, сякаш напълно ме разбираше — продължи Нора Картър. — Покани ме да вечерям с него на следващия ден.
— И вие не го поканихте да влезе?
— Не и тази вечер. Беше толкова мил. Все едно ми обеща, че ще се видим пак.
— И на следващия ден вечеряхте заедно? — попитах аз.
— Да. Беше прекрасно.
Кимнах.
— И вечерта той дойде у вас?
Тя отново сведе поглед. Май се опита да се изчерви, но не се получи.
— Да — потвърди.
Нора Картър отново вдигна очи и този път ги прикова в мен. Брачната халка на Корсети очевидно го правеше недостоен за вниманието й. Дори да имаше нещо против, Корсети не се издаваше.
— И след колко време той повдигна темата за къщите в Ню Джързи? — попитах.
— В продължение на няколко месеца се виждахме един-два пъти в седмицата — отвърна тя. — Сигурно мина поне един месец, преди той да предложи сделката. Каза, че ще бъде като златна мина. Каза, че ме харесва толкова много, че иска да ми даде възможност да спечеля от нещо сигурно. Сделката трябваше да ме осигури финансово до края на живота ми.
— Получихте ли добър дял при развода си? — поинтересувах се аз.
— Да. Съдът задължи онова копеле да ми даде апартамента и половината от всичко останало.
— И Лайънел е знаел? — попитах. Тя наклони глава встрани.
— Сигурно. Ние си говорехме за какво ли не. Повечето разведени хора непрекъснато говорят за развода си, поне в началото.
— Какъв беше планът? — попитах.
— За къщите?
— Да.
— Той ми каза, че познава хора, които са принудени да продадат евтино недвижими имоти. Той щеше да ги купи от мое име, да ги ремонтира и да ги даде под наем, а аз щях да получавам приходи от наемите до края на живота си. Гарантираше ми, че ще изляза на печалба.
— И вие му дадохте пари? — попитах.
— Да.
— И?
— След един месец получих нещо, което според мен беше първият чек от наема.
— А след още един месец? — попитах.
— Нищо.
— Кога спря да ви се обажда?
— След първия чек.
— Който беше за съвсем малка част от парите, които му бяхте дали?
— Да. Нямаше никакви наематели. Къщите или не ставаха за живеене, или не можеха да бъдат ремонтирани заради проблеми със собствеността, или нещо друго… — Тя сви рамене. — Така или иначе, от този момент адвокатът ми пое всичко в свои ръце.
— Някога били ли сте в дома му? — попитах.
— Не. Той каза, че е вложил всичко до последния си цент в проекта и живее под наем в една стая. Каза, че му е неудобно да ме покани там.