Отпих малка глътка от питието си. В чашата имаше много лед. Така питието имаше съвсем свеж вкус.
Сексът не беше проработил и при мен. Кой оставаше сега? Отново Лайънел? Може би точно това беше истинският смисъл от разговора на Ейприл с Ленард. Може да е било нещо като изпитание: „Ще убиеш ли някого, ако те помоля?“ Ако се беше съгласил, може би Ленард можеше да бъде следващият мъж, който да й помогне. Но това, че я беше накарал да се обърне към Тони, вероятно означаваше, че не е издържал изпитанието. Или пък в действителност го беше издържал, но само се оправдаваше с Тони.
Имаше много неща, които не знаех. Но от това, което все пак знаех, връщането при Лайънел ми се струваше логичен ход. Което не беше добре. Защото Лайънел нямаше да се погрижи за Ейприл. За него тя беше просто плячка.
53
В Ню Йорк валеше. Стоях под дъжда недалеч от парка срещу сградата, в която живееше Лайънел. Хоук беше паркирал малко по-нагоре на същата улица. Не бях съвсем мокър. Бях си сложил официалната шапка на „Ред Сокс“ от първенството през 2004 г. и светлокафявото кожено яке. Шапката пазеше главата ми, а якето — пистолета. Но всичко останало беше мокро. Във врата ми се стичаше вода, независимо че си бях вдигнал яката. Джинсите и маратонките ми бяха прогизнали.
Някъде към 10:30 ч. сутринта пред входа на Лайънел спря сребристо порше бокстър и от него слезе Ейприл Кайл с ботуши, яркочервено палто и малък червен чадър. Подаде ключовете от колата на портиера и влезе в сградата. Портиерът се качи в колата, зави зад ъгъла и след няколко минути се върна пеша, след като я беше паркирал някъде.
Прииска ми се да имам верен помощник, на когото да мога да кажа: „Охо! Играта започва!“ Всъщност можех да пресека улицата и да го кажа на Хоук, но бях сигурен, че това ще го подразни. Така че се примирих и леко си кимнах с глава в знак на одобрение, от което във врата ми се стече още дъждовна вода.
Бях сигурен, че Хоук е забелязал Ейприл. Той винаги забелязваше всичко. Ако тя излезеше и се качеше в колата си или в такси, той щеше да я проследи. Ако излезеше пеша, аз щях да тръгна след нея, а Хоук бавно щеше да потегли след мен, без да обръща внимание на разгневените шофьори на таксита.
В продължение на три часа не се случи нищо, освен че продължи да вали.
После Ейприл излезе от сградата заедно с Лайънел. Двамата застанаха под навеса на входа, докато портиерът им спре такси.
Когато в Манхатън вали, не е лесно да спреш такси. Дори ако си професионалист. След като портиерът най-сетне успя, той се върна, разтвори голям чадър над главите на Лайънел и Ейприл и ги придружи до таксито. Изпод чадъра не виждаха нищо около себе си, така че използвах момента, тичешком прекосих улицата и скочих в колата под наем, където ме чакаше Хоук, преди портиерът да затвори вратата на таксито и да почука по покрива в знак, че шофьорът може да тръгва.
Не се сдържах.
— Охо! Играта започва! — заявих доволно. Хоук поклати глава.
— Какво ти става, по дяволите?
54
Паркирахме до един пожарен кран и в продължение на два часа наблюдавахме входа на сградата, в която беше публичният дом на Патриша Ътли. Дъждът, който се стичаше по предното стъкло, размиваше цветовете и изкривяваше силуетите на сградите в Ист Сайд. Но все пак се виждаше, а ако бяхме оставили чистачките да работят в продължение на два часа, без да помръднем от мястото си, щеше да си личи от сто километра, че седим вътре и наблюдаваме някого.
Когато Лайънел и Ейприл най-сетне излязоха от сградата, продължаваше да вали. Портиерът им спря такси. Ейприл му даде бакшиш. Хоук пусна чистачките и пое след таксито, което се върна през парка и ги остави пред кооперацията на Лайънел. Двамата влязоха в сградата. Таксито си замина, а ние паркирахме зад голям камион на водопроводна компания. Хоук спря чистачките.
— Тази детективска работа е адски вълнуваща — обади се той. — Нищо чудно, че цял живот се занимаваш с нея.
Отпуснах глава на облегалката. Дъждът не спираше.
— Мисля да пазя в колата — споделих аз. — Ако някой от тях излезе, един от нас винаги може да изскочи навън, за да го проследи.