— Един от нас? — повтори Хоук.
— Не сме ли другари? — попитах аз.
— Другари?
— Сол и пипер — поясних. — Черно и бяло. Приятели въпреки расовото разделение.
— Няма да следя никого на дъжда, бели приятелю — каза Хоук.
— Винету щеше да го направи за Поразяващата ръка — отбелязах аз.
— Аха — съгласи се Хоук.
— Верният Джим щеше да го направи за Хъкълбери Фин — продължих.
— Няма да следя никого на дъжда, Хък.
— Дори Тонто щеше да го направи.
— Не съм ти верен индиански другар, окей? — каза Хоук.
— Политически коректният израз е „верен другар от коренното население на Северна Америка“ — поправих го аз.
Хоук кимна, все едно бях казал нещо смислено.
— Няма да следя никого, дори ако го обърне на сняг — заяви той.
Седяхме и чакахме нещо да се случи. Продължаваше да вали. Светлината на следобеда започна да гасне. Белите фарове и червените стопове на колите по улицата се размиваха от водата, която се стичаше по предното стъкло. Най-приятно за гледане беше зеленото на светофара на „Сентръл Парк Уест“, което светеше със смарагдово сияние в дъжда.
Портиерите в кооперацията на Лайънел се сменяха. В сградата влизаха и излизаха хора. Нито един от тях не беше Лайънел или Ейприл. Спорът за следенето в дъжда вероятно беше абсолютно безплоден, защото и двамата бяхме сигурни, че никой няма да излезе. Отдавна бяхме изчерпили темите и желанието за неангажиращ разговор. Седяхме мълчаливо, вторачени във входа на Лайънел. Нямахме нищо против да не разговаряме. Хоук имаше почти безграничен капацитет да стои мълчаливо, а и аз можех да понеса повече мълчание, отколкото обикновено ми се налагаше.
Към 7:30 ч. вечерта и двамата бяхме стигнали до заключението, че Ейприл няма да си тръгне тази вечер. Оттук нататък всичко се превърна в игра на нерви кой ще издържи по-дълго. Хоук седеше абсолютно неподвижен зад волана.
Стана десет вечерта. Бях гладен и умирах за едно питие. Но знаех, че минават дни, преди човек да умре от глад, така че все още не се страхувах за живота си.
— Чувал съм, че когато човек гладува продължително, след известно време спира да изпитва глад — обадих се аз.
— Никога не съм гладувал толкова продължително — отвърна Хоук.
Дъждът не спираше. Явно и той беше решил да се състезава с нас.
В единайсет и половина пак се обадих:
— А знаеш ли, че алкохолът в умерени количества е полезен за поддържане на ниското ниво на холестерола?
— На холестерола — повтори Хоук.
— Така че това очевидно е вредно за здравето — продължих. — Да седим тук и да не пием нищо.
Хоук кимна.
— Факт, че не се чувствам съвсем добре.
И аз кимнах. Продължихме да седим мълчаливо. В 11:20 ч. Хоук каза:
— Мислиш ли, че тя ще остане тук през нощта?
— Вероятно — предположих аз. — А ти наистина не изглеждаш съвсем добре.
— И ти не си цвете — отвърна Хоук. — Малко си пребледнял.
— По твоите стандарти? Хоук сви рамене.
В 12:15 ч. Хоук включи чистачките и фаровете.
— Едно на нула за теб — каза той.
Посочих на изток, към нашия хотел от другата страна на Сентръл Парк. Хоук потегли.
— Да кажем, че е едно на едно — отвърнах аз.
55
Когато Ейприл излезе от кооперацията на Лайънел заедно с него в 11:30 ч. на следващата сутрин, бях почти сигурен, че е прекарала нощта там. Двамата с Хоук вече ги чакахме отвън. Те хванаха такси до центъра и слязоха пред италиански ресторант на Хъдсън Булевард, точно под Спринт Стрийт. Двамата с Хоук останахме да ги чакаме отвън.
В 13:17 ч. Ейприл и Лайънел излязоха от ресторанта с двама мъже в костюми. Нито един от четиримата не изглеждаше много доволен. Мъжете с костюмите се качиха в една лимузина. Аз си записах номера на колата.
— Това детективска работа ли беше? — обади се Хоук. Кимнах.
— Всичко опира до правилния метод.
— Гледам и се уча — отвърна той. — Продължаваме да следим Ейприл и Лайънел, нали?
— Освен ако не се разделят.
Не се разделиха. Хванаха такси на Хъдсън Булевард и потеглиха обратно към Уест Сайд.
— Искаш ли да си купя шофьорска шапка? — обади се Хоук зад волана. — Като главния герой от „Да возиш мис Дейзи“?
— Не — отвърнах.
Използвах чудото на мобилните телефони, за да се свържа с Корсети. Той не вдигна. Оставих му съобщение да ми се обади и той го направи след час и петнайсет минути.
— В града ли си? — попита той, когато вдигнах.
— Аха. В Уест Сайд, до парка.
— Нивото на престъпността сигурно ще падне главоломно — предположи той.
— Можеш ли да провериш един регистрационен номер?
— Естествено — отвърна той. — Дай ми нещо да се занимавам. Май не сме имали ново убийство поне от петнайсет-двайсет минути.