— Къде се намира окръг Къмбърланд? — попита Ейприл. Сюзън също правеше така — задаваше въпроси, които нямаха връзка със същността на разговора. Запитах се дали това е типична женска черта… или просто аз се изразявах неясно… не, най-вероятно беше типична женска черта.
— В щата Мейн — обясних. — Близо до Портланд.
— Може би сте го сплашили — каза Ейприл.
— Ще видим — отвърнах. — Но докато не разберем със сигурност, Хоук или аз ще трябва да се навъртаме наоколо.
— Аз съм мутрата — обади се Хоук. — Ти си къртицата. Аз ще се навъртам тук. Ти трябва да изровиш нещо.
— Искаш ли да отидеш да си опаковаш някои неща? — попитах.
— Винаги си нося чанта в колата — отвърна Хоук. — Така че имам чисти дрехи и амуниции. Едно от момичетата излезе и ми купи новата книга на Томас Фрийдман.
— И очакваш да ти се плати за това? — попитах го аз.
— Половината от твоето възнаграждение — отвърна Хоук. — Както винаги.
— Този път може да го направим благотворително — изтъкнах.
— Става — каза Хоук. — Стига да делим поравно.
7
Стоях до прозореца в офиса и гледах към Бъркли Стрийт. През целия януари беше валяло и покрай бордюрите се издигаха преспи сняг. Тротоарите не бяха съвсем почистени, а снегорините допълнително затрудняваха движението. И все пак слънцето светеше ярко и някои от младите жени от големите застрахователни компании бяха излезли за ранен обяд.
Един голям кадилак отби и спря пред сградата, в която беше моят офис, на ъгъла с Бойлстън Стрийт. Тай-Боп излезе отзад и отвори вратата откъм шофьора. Тони Маркъс — с палто от туид с кожена яка — излезе от колата и внимателно прекоси снега, за да влезе в сградата. Кадилакът потегли. Сигурно караше Джуниър, стига мястото на шофьора да беше достатъчно широко.
Докато се качат, вече бях седнал зад бюрото. Отворих страничното чекмедже, където държах резервен пистолет. Тай-Боп отвори вратата и Тони Маркъс влезе.
— Спенсър — каза той.
— Тони — казах аз.
Тони внимателно закачи палтото си, взе стол и седна, като повдигна панталоните си, за да не смачка ръба. Тай-Боп се подпря на прага — беше с шапка, нахлупена накриво над сплетената на тънки плитчици коса. Беше облечен с провиснали джинси и зимно яке с емблемата на „Филаделфия 76“, под което се виждаше тениска. Изглеждаше на около двайсет и приличаше на всеки друг комично облечен почитател на гангста рап, с тази разлика, че можеше да простреля човек в окото от петдесет метра. В лявото или в дясното.
— Как е семейството? — попитах Тони.
Той сви рамене.
— Предполагам, че зет ти вече не е в Маршпорт — продължих.
— И двамата знаехме, че няма да се задържи — отвърна Тони.
— Добре ли е дъщеря ти?
— Не е по-зле — отвърна Тони. — Но и ти не притисна зет ми в Маршпорт — отбеляза той.
— Нямаше причина да го правя.
Тони смени темата.
— Какъв ти е проблемът с Оли Демарс?
— Две от неговите момчета тормозеха моя позната — обясних. — Ние с Хоук ги помолихме да престанат.
— Ейприл Кайл — каза Тони.
Кимнах.
— Оли не е човек, който ще се откаже лесно — заяви Тони.
— Той ми обясни, че в случая му плащат да го прави, така че чака по-нататъшни инструкции от работодателя си.
— Каза ли кой е работодателят? — попита Тони.
— Не знае кой е.
Тони се намръщи.
— Получавал инструкциите с анонимно телефонно обаждане — продължих аз. — А парите с анонимен банков превод.
— Как така се получават анонимни банкови преводи? — поинтересува се Тони.
— Оли отказа да изясни този въпрос — отвърнах.
— Може би с офшорна сметка — предположи Тони.
— Може би.
Тони се облегна на стола и сплете пръсти пред гърдите си. Беше среден на ръст, чернокож, с отпуснат врат, скромна афроприческа и гъсти мустаци. Дрехите му сигурно струваха повече от няколкото коли, които бях карал. Изглеждаше преуспяващ и омекнал. И в действителност беше повече от преуспяващ. Но изобщо не беше омекнал. Точно както и Хоук, можеше веднага да си върне обноските на чернокож от гетото, ако се наложи.
— Към бизнеса с проститутките има два подхода — започна той. — Можеш да търсиш количество — много проститутки, които работят с по десет, дванайсет клиенти на ден. А можеш да търсиш и качество. В такъв случай им се плаща на ден.
— Но по много — предположих. Тони кимна и продължи:
— Както знаеш, аз винаги съм смятал, че проституцията е бизнесът на чернокожите.
— Обичам хората, които се гордеят с расата си — отбелязах.
Тони се усмихна.
— Ако човек не пази традициите на рода си, какво друго му остава?