Благодарение на Вашата дъщеря, чувствително и отзивчиво същество, най-после ми се удаде да установя връзка с външния свят.
Аз, професор Кураки, съм жертва на несполучлив експеримент. Правех опити по предаването на вещества на далечни разстояния. Успях да изпратя от Токио до Париж две пуйки и котка. Те благополучно бяха приети от моите колеги. Обаче в деня, когато реших да проверя експеримента върху себе си, за зла участ точно в момента на провеждането му бушоните в лабораторията изгоряха и енергията, необходима за прехвърлянето, се оказа недостатъчна. Аз се разсеях в пространството, при което най-концентрираната ми част се намира в района на вашата уважаема вила. Вече втора седмица пребивавам в такова печално състояние и няма съмнение, че ме смятат за загинал.
Умолявам Ви, след като получите писмото, незабавно да изпратите телеграма в Токио. Нека някой оправи бушоните в лабораторията ми. Тогава ще мога да се материализирам.
Предварително благодарен Ви Кураки.“
Дълго се взирах в мрака под ябълката. Сетне слязох от терасата и отидох при ябълката. Бледосиньо, едва различимо сияние се полюшваше до ствола. Като се вгледах по-внимателно, забелязах очертанията на човек. Стори ми се, че „привидението“ умолително простира ръце към небето.
Не се бавих повече. Изтичах до спирката на монорелса и се обадих по видеофона в Токио.
Цялата операция продължи десет минути.
На връщане се сетих, че не съм сложил Алиса да спи. Ускорих крачка.
На терасата светеше.
Там Алиса демонстрираше своя хербарий и колекцията си от пеперуди на един нисичък, изнемощял японец. Той държеше тенджерката и без да сваля очи от Алисините съкровища, деликатно си хапваше каша от грис.
Като ме видя, гостът се поклони ниско и рече:
— Аз съм професор Кураки, ваш вечен слуга. Вие и Вашата дъщеря ми спасихте живота.
— Да, тате, това е моят привидение — каза Алиса. — Сега вярваш ли в тях?
— Вярвам — отвърнах аз. — Много ми е приятно да се запознаем.
ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ГОСТИ
Подготвяхме се да посрещнем тържествено лабуцилците. Слънчевата система никога не беше приемала гости от толкова далечна звезда.
Първия сигнал на лабуцилците прие станцията на Плутон, а след три дни Лондейлската радиообсерваторня установи връзка с тях.
Гостите бяха още далече, но космодрумът Шереметево-4 беше напълно готов за посрещането им. Момичетата от „Червена роза“ го обкичиха с цветни гирлянди, а участниците във Висшите поетични курсове подготвиха литературно-музикален монтаж. Всички посолства си запазиха места на трибуните, а кореспондентите спяха в бюфета на космодрума.
Алиса живееше наблизо, на вилата във Внуково, и събираше растения за хербарий. Искаше й се нейният хербарий да стане по-хубав от тоя на Ваня Шпиц от групата на големите. Затова Алиса не вземаше участие в подготовката на тържествената среща. Тя дори не знаеше нищичко за нея.
Пък и аз нямах пряко отношение към тази среща. Моята работа щеше да започне след кацането на лабуцилците.
А в същото време събитията се развиваха така.
На 8 март лабуцилците съобщиха, че излизат на кръгова орбита. Горе-долу по това време стана трагичната случайност. Вместо лабуцилския кораб станциите за насочване засекли изгубения преди две години шведски спътник „Нобел-29“. А когато грешката бе открита, лабуцилският кораб беше изчезнал. Вече беше преминал към приземяване и връзката с него временно се прекъсна.
На 9 март в 6:33 лабуцилците съобщиха, че са кацнали в район с координати 55°20’ северна ширина и 37°40’ източна дължина, според земната система, с възможна грешка от петнадесет минути, тоест недалеч от Москва.
След това връзката се прекъсна и се оказа, че е невъзможно да бъде възстановена, с изключение на един случай, за който ще спомена по-късно. Установи се, че земната радиация е извадила от строя приборите на лабуцилците.
В същия момент стотици коли и хиляди хора се втурнаха към района на приземяването. Пътищата бяха задръстени от желаещите да открият лабуцнлците. Космодрумът Шереметево-4 опустя. В бюфета не остана нито един кореспондент. Небето на Подмосковието бе накичено с хеликоптери, винтокрили, орнитопери, вихролети и други подобни летателни апарати. Изглеждаше, сякаш облаци от огромни комари бяха надвиснали над земята.
Дори ако корабът на лабуцилците бе потънал вдън земя, пак щяха да го открият.
Но не го намериха.
Нито един от местните жители не беше видял кораба да се спуска. А това беше повече от странно, защото по това време кажи-речи всички жители на Москва и Подмосковието се взираха в небето.