Колдуел трябва да хване здраво волана и да дърпа силно, за да изправи Роузи и да я вкара пак в пътя. Болката я кара да изкрещи, но през дивия рев на двигателите едва чува собствения си глас. Няма представа какво се случва при средната врата, защото двигателите заглушават и звуците оттам. Затова просто натиска волана напред и докрай. Платното се превръща в сива размазана лента.
Роузи удря нещо, после второ и трето, но Колдуел усеща ударите само като леко разтърсване. Роузи е набрала скорост и пори света като подводница, цепеща вълните.
Човешки фигури на улицата, за миг отпред, после отстрани, после изчезват. Още гладни? Единият приличаше на Паркс, но нямаше как да е сигурна, ако не спре, а Колдуел не иска да спира. В интерес на истината, в момента дори не може да си спомни как точно спира камионът.
Постепенно някои части на контролното табло почват да й изглеждат познати. Осъзнава, че няма нужда да продължава да бъде сляпа за случващото се на средната врата. Камери са монтирани по цялата дължина на Роузи, повечето могат да се насочват във всички възможни посоки. Колдуел ги включва и оглежда екраните, показващи лявата страна на камиона. Едната камера е насочена право към средната врата, където две от гладните деца са успели да се задържат дори при бясното движение на механичното чудовище. Едното е момчето водач, камуфлажното му яке се вее и плющи от скоростта. Другото е червенокосото момиче.
Колдуел завива надясно и поема нагоре по стръмна улица, в чието начало стои знак, сочещ към Хейгейт и Кентиш Таун. Взема завоя в последния момент, като извива волана рязко, за да може Роузи внезапно да се люшне настрани, но наклонът на улицата я забавя и ефектът не е толкова внушителен, колкото се е надявала. Гладните деца продължават да висят на камиона, продължават да се борят с полуотворената врата.
Колдуел е била тук, в тази част на града, още преди Срива. Спомените й се смесват, пълнят съзнанието й със сюрреалистични ориентири. Къщи, в които се е надявала да живее, прелитат край нея, наклякали и черни, подобно на испански вдовици, насядали на гробището, търпеливо очакващи Възкресението.
На върха на хълма отново завива. Не преценява добре завоя и Роузи отнася стената на една кръчма точно на самия ъгъл. Камионът дори не усеща удара, но насочените назад камери показват, че постройката рухва сред прахоляк и тухли.
Завоят е тесен, а след него започва дълъг широк булевард надолу към центъра на Лондон. Колдуел настъпва газта и натиска волана силно напред, като умишлено остъргва дългата външна стена на едно училище с левия хълбок на Роузи. Табелата над вратата на училището гласи: „Светото Единение“. Натрошени тухли падат и напрашават предното стъкло, разнася се остър писък на метал, надвиващ дори рева на двигателите. Роузи издържа отново и усилието на Колдуел е възнаградено с гледката на това как едното гладно дете се откъсва и отлита от камиона под дъжд от мазилка.
Лекарката изкрещява с пълно гърло: демонски вик на триумф и победа. Кръвта от разбитата й уста опръсква предното стъкло пред очите й.
Връща Роузи обратно в средата на платното и пак преглежда камерите. Никаква следа от гладните деца. Трябва да спре, за да огледа улова си и да се увери, че е още непокътнат. Но гладните, от които току-що се отърва, може още да са живи. Спомня си израза на лицето на боядисаното момче. Той ще я преследва, докато го държат краката.
Затова Колдуел продължава да кара, гледа да държи южна посока, минава през Камдън Таун. След това е Юстън, а зад него — реката. Улиците са все така пусти, но Колдуел е нащрек. Единайсет милиона души живееха преди в този град. Зад всичките слепи прозорци и затворени врати мнозина от тези единайсет милиона сигурно още се таят и чакат, пленени от заразата нейде между живота и смъртта.
Този път вече се сеща къде са спирачките, натиска ги и забавя камиона, уплашена от рева на двигателите, отекващ из този напълно пуст пейзаж. За миг й прилошава от усещането, че е последният човек, останал жив върху некротизиралото лице на земята. Но това може би няма никакво значение. Расата, построила мавзолеите, сред които сега минава Роузи, най-сетне е легнала в тях, мъртва, смълчана и примирена, легнала е, за да се разпадне на прах и да си отиде.
На кого ли пък ще липсваме?
Съзнанието й брутално се срива надолу, след като вълната на адреналина от лова на жертвата и бягството от враговете отминава. А и температурата. Колдуел затреперва, погледът й се мъти. Струва й се, че улицата напред се размива и се слива в грамадно общо сиво петно. Отказът на организма й е внезапен и мащабен. Ослепява ли? Не, не бива! Още не. Трябва й още един ден. Още поне няколко часа.