Колдуел настъпва спирачката и камионът се заковава на място с остър писък.
Ръцете й бавно застопоряват волана на фиксирана позиция.
Прокарва ръка по лицето си, разтрива очи с палец и показалец, за да проясни погледа си. Чувства очите си като нажежени топчета, забити в черепа й. Но когато отново ги отваря и се осмелява да погледне през предното стъкло, осъзнава, че с очите й всичко е наред.
Напряко през улицата пред нея наистина се издига сива стена, висока 10–15 метра. Чак след минута на смаяно благоговение, Колдуел проумява какво вижда.
Това е нейната Немезида, нейният зъл гений, нейният могъщ противник.
Това е Ophiocordyceps.
63
Мис Жустиню е бясна и затова Мелани полага всички усилия също да се вбеси, но й е трудно по ред причини. Все още е тъжна задето са убили Киърън, а това, че е тъжна, й пречи да се ядоса. А пък щом доктор Колдуел изчезна с все камиона, то това пък значи, че на Мелани няма да се налага да вижда нито доктор Колдуел, нито камиона, а пък тази мисъл я кара да иска да подскача и да размахва ръце от радост.
Затова, докато сержант Паркс използва всички лоши думи, които знае, а мис Жустиню седи на бордюра край платното с тъжно и замаяно лице, Мелани си мисли: Довиждане, доктор Колдуел. Карай напред, далеч, далеч и никога не се връщай!
Но после мис Жустиню казва:
— Това беше. Мъртви сме.
И това променя всичко. Вместо да мисли за това как се чувства, Мелани се замисля за това какво ще стане сега и изведнъж цялата изстива отвътре.
Защото мис Жустиню е права.
Нямат повече деароматизатор. Миризмата им вече е много силна и Мелани сама се учудва от това, че може да стои толкова близо до тях и да не й се иска да ги ухапе. Май някак си е свикнала. Някак си е станало така, че онази част от нея, която иска само да яде и да яде, и да яде, сега е затворена в малка кутия, която Мелани няма нужда да отваря, ако не иска.
Но това няма да помогне кой знае колко на мис Жустиню и на сержант Паркс. Те, с примамливата си миризма, трябва да продължат да вървят през този град и не след дълго ще се натъкнат на някой, който ще поиска да ги изяде.
— Трябва да тръгнем след камиона — казва Мелани. Вече е разбрала какъв е залогът и сега е напрегната и изпълнена с желание да бърза. — Трябва да се приберем обратно вътре.
Сержант Паркс й хвърля изпитателен поглед.
— Можеш ли да я намериш? — пита. — Както намери Галахър. Оставила ли е следа?
Мелани не се е замисляла за това досега, но като я питат, поема дълбоко въздух и веднага хваща следата. В нея се долавя малко от миризмата на доктор Колдуел, както и миризмата на един или повече гладни. Но най-вече следата се състои от химическата смрад на двигателите на Роузи. Мелани би могла да проследи този мирис и със затворени очи. И насън да я бутнеш, пак би могла да го проследи.
Паркс разчита отговора по лицето й.
— Добре — казва. — Да тръгваме.
Жустиню се вторачва в него с широко отворени очи.
— Че тя хвърчеше със сто и двайсет километра в час! — изръмжава, а устата й се изкривява от гняв. — Отиде си. Няма начин изобщо някога да я настигнем!
— Няма как да знаем, преди да опитаме — парира сержантът. — Искаш да легнеш тука, Хелън, и да умираш или искаш да се пробваш?
— Че и да се пробвам, пак ще си умра.
— Ами тогава умри изправена.
— Моля ви, мис Жустиню! — моли й се Мелани. — Хайде да повървим, поне мъничко. Като се стъмни, ще спрем и ще намерим къде да се скрием.
Но всъщност мисли, че трябва час по-скоро да се махнат от тези улици, където живеят и ловуват дивите гладни деца, които са същите като самата нея. Смята, че ще успее да защити мис Жустиню от обикновени гладни, но не и от момчето с боядисаното лице и от неговото племе.
Сержант Паркс протяга ръка. Мис Жустиню отначало просто се взира в нея, но сержантът остава така, докато учителката най-сетне поема ръката му. Оставя го да я издърпа и да я изправи на крака.
— Колко часа дневна светлина имаме? — пита Жустиню.
— Около два.