— Не можем да вървим в тъмното, Паркс. А Карълайн може. Има фарове.
Паркс приема забележката с рязко кимване.
— Ще вървим, докато стане твърде тъмно и спрем да виждаме. После се окопаваме някъде. Утре заран, ако следата още се надушва, продължаваме. Ако ли пък не, ще потърсим катран или креозот, или друга някаква гадост, с която да прикрием миризмата си — точно както правят скитниците — и продължаваме пеша на юг.
После се обръща към Мелани:
— Хайде, тичай напред, Ласи! — казва. — Прави там каквото правиш.
Мелани се поколебава.
— Мисля, че… — почва.
— Да? Казвай?
— Мисля, че тичам много по-бързо от вас, Сержант Паркс.
Паркс се засмива — късо, дрезгаво.
— Да, и аз мисля така — отвръща. — Ние двамата ще се постараем. Само не ни изпускай от поглед, окей? — После му идва по-добра идея и се обръща към Жустиню: — Нека да вземе едната радиостанция — казва й. — Ако я изгубим, да може да ни се обади.
Жустиню подава радиостанцията си на Мелани, а сержант Паркс й показва как да предава и да приема. Съвсем простичко е, но апаратът е изработен за някой с пръсти, доста по-дълги от тези на момиченцето. Мелани се упражнява, докато най-сетне му хваща цаката. После Паркс й показва как да закачи радиото на колана на розовите си джинси с еднорога, където го оставя да се чернее нелепо грамадно и буцесто.
Мис Жустиню се усмихна окуражително на момиченцето. Под усмивката Мелани вижда всичките страхове на учителката, вижда скръбта и изтощението й. Вижда колко близо е тя до това да се пречупи окончателно.
Затова отива при нея и я стисва в кратка, силна прегръдка.
— Всичко ще бъде наред — казва детето на учителката. — Няма да позволя никой да ви стори нищо лошо.
За пръв път се прегръщат така: Мелани да успокоява, вместо да бъде успокоявана. А после си спомня как веднъж мис Жустиню й обеща същото, макар че не може да се сети точно в кой момент се беше случило това. Пробожда я носталгия по онова време, когато и да е било то. Но Мелани знае, че човек не може да остане завинаги дете, колкото и да му се иска.
Затичва се и бавно набира скорост. Но все пак внимава двамата възрастни да могат да я следват. На всеки завой ги изчаква, докато ги види как тичат към нея, после хуква отново нататък. С радиостанция или не, няма намерение да остави двамата сами, не и след като нощта наближава. Момиченцето знае, че в нощта живеят много и ужасни неща.
64
Карълайн Колдуел слиза от Роузи през шофьорската врата. Към средната врата все още е прикрепен въздушният люк, в който е заклещен уловеният екземпляр.
Колдуел пристъпва двайсетина крачки напред. Бездруго по-нататък не може да отиде.
Дълго се взира в сивата стена. Навярно минават минути, макар че точно в момента няма особено доверие на чувството си за време. Ранената й уста пулсира болезнено в унисон с ударите на сърцето й, но нервната й система е заприличала на прелял карбуратор; двигателят не пали, обърканите нервни сигнали не се слепят в цялостно усещане за болка.
Колдуел отчита структурата на стената, височината й, широчината и дълбочината — последното само приблизително — и времевият интервал, който е бил необходим за формирането й. Отлично знае какво представлява феноменът пред очите й. Но това, че знае, няма никакво значение. Тя скоро ще умре, и то ще умре, спряна от това… нещо. От това предизвикателство, хвърлено от една изпълнена с презрение вселена мъчителка, позволила на човешките същества да се доберат с тежък труд до висшата форма на съзнанието, само за да може след това още по-болезнено да им покаже къде всъщност им е мястото.
Най-сетне доктор Колдуел се самопринуждава да се раздвижи. И прави единственото, което й идва на ум. Приема предизвикателството.
Връща се при Роузи и влиза отново през шофьорската врата, затваря я и я заключва след себе си. Минава през спалното помещение и лабораторията и отива до средната врата. Пътем спира за миг в лабораторията, за да смени маската си, защото запратеният с прашката камък скъса предишната. Измива си ръцете, слага чисти ръкавици и взима от рафта хирургически трион и пластмасова тавичка. Кофа би й свършила по-добра работа, но с кофа не разполага.
Уловеното гладно все още помръдва лениво, въпреки ужасяващите наранявания, които механизмът на вратата е нанесъл на мускулите и сухожилията на торса. Отблизо размерът на главата спрямо тялото подсказва, че възрастта на заразяване на детето е може би дори по-малка, отколкото предположи Колдуел първоначално.