Мелани пристъпва по-близо. Не може да се сдържи. Тъжните останки в основите на стъблата не я плашат. В тях не е останало нищо човешко, нищо, което изобщо да напомня, че някога са били живи. Приличат повече на дрехи, които някой е съблякъл и е оставил на купчина на земята.
Отблизо вижда сивите плодове, които висят от всяко призрачно дърво. Посяга да докосне една от лъскавите сфери, поникнала на височина малко над главата й. Повърхността й е хладна и кожеста и поддава много слабо под натиска на пръстите. Мелани натиска по-силно и върху плода се образува вдлъбнатинка. Когато дръпва ръката си, вдлъбнатинката бавно изчезва. Повърхността на топката е еластична и възстановява сама формата си. Докато момиченцето бавно преброи до десет, плодът изглежда така, сякаш никога не го е пипала.
Мелани продължава сред сивата пустош. Тя, изглежда, няма край, просто продължава ли, продължава. Скоро сивите стъбла толкова се сгъстяват, че между тях остава точно толкова място, че момиченцето да провира слабичкото си телце, а лунната светлина капе като мръсна вода през влакната над главата й, които вече са така гъсто преплетени, че приличат на плътна маса.
Мелани бута с рамо едно стъбло и сива топка пада от него с приглушено туп. Момиченцето се навежда и я вдига. Там, където е била прикрепена към стъблото, се вижда изпъкнало пръстенче, останалата повърхност е гладка и ненаранена. Мелани стиска топката и тя отново бързо възвръща формата си.
Ако продължи напред, просто ще се бута в стъблата. Пипа едно от тях и установява, че е неприятно влажно и лепкаво. Усеща лека погнуса. Беше решила, че стъблата ще са сухи и гладки като плодовете си — така нямаше да са толкова гадни, смята момиченцето.
Нещо помръдва вляво от нея и детето се стряска. Сторило й се беше, че целият този сумрачен свят е само неин. Чудновата фигура залита край нея, само силует под мътната светлина. От врата надолу прилича на човек, но този човек няма нито рамене, нито шия, нито глава. Само някакъв безформен чукан.
Мелани отстъпва от нещото, уплашена най-вече от странния му вид. Но то не я напада. Дори не разбира, че тя е до него.
Когато я подминава, Мелани се досеща какво е то. Това е гладен, чието тяло е започнало да се разцепва от горе надолу. Първите трийсетина сантиметра на сивото стъбло вече стърчат от гърдите му, израствайки нагоре, трошейки ребрата наоколо. От стъблото са избликнали изобилни влакна, обвили са и скрили остатъка от главата на гладния, която безмилостният растеж е изкривил под прав ъгъл настрани.
Мелани се взира в нечовешкото видение едновременно с облекчение — ужасът от непознатото е много по-силен от ужаса от нещо обяснимо — и с отвращение от това противно насилие над човешката плът.
Гладният се тътри край нея, зигзагообразната му траектория се диктува от стъблата, в които се блъска. Повече е нелепо и смешно, отколкото ужасно. „Той скоро ще падне — мисли Мелани, — и тогава стъблото ще сочи настрани. Ще трябва да намери начин да се изправи наново.“
Цялата тази гора е израсла от паднали разкъсани мъртъвци. Тук е мястото, където гладните завършват вярната си служба на заразата, превърнала ги в това, което са.
Мелани вижда бъдещето си и го приема. Но не е готова още да умре; не и след като има още толкова неща, които трябва да свърши.
Момиченцето се обръща и тръгва по обратния път, следвайки тунела през сивите влакна, който сама си е прочистила на идване.
67
Трескаво заета, доктор Колдуел работи цяла нощ. Треската е буквална, температурата й вече е над 39 градуса.
Без помощта на доктор Селкирк изваждането на мозъка от главата на уловеното гладно отнема много повече време, а и в момента ръцете на доктор Колдуел са толкова непохватни, че е практически невъзможно да извади органа от черепа, без да го нарани. Полага всички усилия, отстранявайки по-голямата част от черепната кутия, отчупвайки едно по едно ръбатите парчета, докато най-сетне събира кураж да среже връзката с гръбначния мозък.
Макар че ръцете й треперят неконтролируемо, изважда мозъка чист и неповреден.
Включва микротома и започна да реже проби, като избира местата, където сечението ще й позволи да изследва максимално най-важните структури. Слага пробите на предметни стъкла, изпълнена с благоговение пред съвършенството, с което работи микротомът. Вертикалните разрези са изумителни: не са нито смачкани, нито размазани, въпреки че са въздушно тънки.