Нищо не помръдва. Колдуел влиза в камиона, затваря рязко вратата и активира заключването. После заключва и вътрешната врата на люка за по-сигурно.
Най-сетне спира да трепери. Никакъв звук, никакъв знак от нечие присъствие. В безопасност е. Който и да е бил отвън, си е отишъл и просто е оставил фенерчето. Може пък наистина да са били спасителен екип от Бийкън. Може гладните да са ги изяли. Колдуел няма представа, но каквото и да става, няма намерение повече да се отделя от Роузи. Няма да я подлъже нито сиреновата песен на гласа по радиото, нито каквито и да било живи хора отвън, нито никакви примамки, дори най-сладките. Влиза в лабораторията, като в крачка откопчава запечатващите ленти на защитния костюм.
На работния й стол пред микроскопа седи Мелани и чете бележките й. Вдига очи.
— Здравейте, доктор Колдуел — поздравява любезно.
Колдуел замръзва на прага. Първата й мисъл е: Дали е сама, или и другите са с нея? Втората: Какво мога да използвам като оръжие? Резервоарът с фосген е все така прикрепен към въздушния люк. Колдуел е все още облечена със защитния костюм, така че газът не е опасен за нея. Ако може да стигне до него…
— Ако мръднете — със същия възпитан и премерен тон казва детето, — ще ви спра. Ще ви спра и ако вземете в ръка пистолет или нещо остро, или ако се опитате да избягате, или ако се опитате пак да ме затворите в клетка. Или ако сторите нещо друго, което реша, че е опасно за мен.
— Ти… ти ли си била? — пита Колдуел. — По радиото?
Мелани кимва към радиостанцията, която лежи пред нея на работния плот.
— Пробвах всички честоти. Доста време мина, преди да отговорите.
— А после… после…
— Легнах под вратата. Прескочихте ме. Щом излязохте от камиона, аз влязох.
Колдуел сваля шлема си и го оставя много внимателно върху плота. На два метра се извисява четвъртитият силует на микротома: сам по себе си една забележително усъвършенствана гилотина. Ако може да прилъже Мелани да се доближи до него и я събори на пластината за рязане, всичко ще свърши за миг.
Мелани се смръщва и поклаща глава, сякаш доловила намеренията й.
— Не искам да ви хапя, доктор Колдуел, но пък имам ето това — и момиченцето показва на лекарката, че държи скалпел. Един от онези, с които Колдуел работи върху уловения екземпляр и които все още не беше имала време да дезинфекцира. — Много добре знаете колко съм бърза.
Колдуел мисли.
— Ти си добро момиченце, Мелани — пробва се. — Не смятам, че действително ще ме нараниш.
— Вие ме вързахте за масата и се опитахте да ме нарежете на парчета — напомня й Мелани. — Преди това нарязахте Марша и Лиъм. Сигурно сте нарязали още много деца. Единствената причина, поради която не ви нараних досега, е, че това никак нямаше да хареса на мис Жустиню и на Сержант Паркс. Но в момента те не са тук. А дори и да бяха, вече не смятам, че биха имали нещо против да ви нараня.
Виж, на това Колдуел е склонна да повярва.
— Какво искаш от мен? — пита. По безпокойството, което Мелани излъчва, е ясно, че тя иска нещо, че има нещо на ум.
— Истината — отвръща момиченцето.
— Истината за кое?
— За всичко. Истината за мен и за другите деца. За това защо сме различни.
— Мога ли да сваля костюма? — протака Колдуел.
Мелани кимва утвърдително.
— Той се сваля във въздушния люк — продължава Колдуел.
— Тогава ще си стоите с него — отвръща Мелани.
Колдуел се отказва от идеята да се добере до фосгена. Сяда на един от лабораторните столове. И когато сяда, истински си дава сметка колко е изтощена. Само силата на волята й и вродената й кръвожадност са я движили досега. Всеки момент ще се пречупи, твърде слаба е да се съпротивлява на тормоза на това чудовищно дете. За да се справи, трябва да събере сили и да подбере правилния момент.
Очаква Мелани да продължи да я разпитва, но момиченцето отново се зачита в бележките: наблюденията, които Колдуел е надраскала по време на изследването на двете мозъчни проби и на спорангия. Детето чете за спорангия и за момент написаното сякаш я заинтригува и тя цяла се надвесва над надписаните диаграми, начертани от Колдуеловата ръка.