— Какво е „външен фактор“? — пита.
— Това е всяко външно за самия спорангий събитие фактор, което ще активира освобождаването на спорите или ще предразположи тялото на спорангия към този процес — студено отвръща лекарката. Използвала е същия тон, за да поставя на място сержант Паркс, но детето не се впечатлява.
— Значи, нещо отвън? — перифразира. — Нещо вън от топчето, което ще накара семената да излязат от него?
— Точно така — кисело отвръща Колдуел.
— Като в амазонската джунгла.
— Моля?
— В амазонската джунгла има дървета, които хвърлят семената си само след горски пожар. Секвоята и черният бор също правят така.
— Нима? — треперливо отвръща Колдуел. В интерес на истината, примерът е отличен.
— Да. — Мелани оставя бележките. Погледнала е всяка страница само по веднъж и спира да прелиства, когато стига до последната. — Мис Мейлър ми каза. Още в базата.
Приковава погледа на Колдуел с немигащите си, ясносини очи.
— Аз защо съм различна? — пита.
— Поясни въпроса — промърморва лекарката.
— Повечето гладни приличат повече на животни, отколкото на хора. Не могат да мислят, нито да говорят. Аз мога. Защо има два вида гладни?
— Различни мозъчни структури — отвръща Колдуел.
Лекарката се бори със самата себе си. Част от нея иска да опази тайната, да не издава повече, отколкото е необходимо, да принуди Мелани да й вади думите с ченгел. Друга част отчаяно желае да сподели наученото. Колдуел копнее за аудитория от гении, от мъдреци — живи и мъртви. Разполага обаче само с едно дете, което не е нито живо, нито мъртво, а може би е едновременно и двете. Но така е устроен светът: не е каквото искаш, а каквото дойде.
— Гладните — подхваща Колдуел, — включително и ти, са заразени с гъба, наречена Ophiocordyceps. — Приема, че слушателят не разполага с никакви предварителни знания, защото нищо не подсказва какво е разбрала или не е разбрала Мелани от бележките. Затова лекарката започва с кратко описание на семейството на променящите поведението паразити — организми, които подлъгват нервната система на гостоприемника с фалшиви невротрансмитери, похищават живия му мозък и го карат да обслужва собствените им нужди, а не своите.
Мелани рядко я прекъсва с въпроси, но те винаги са на място. Тя е умно дете. Разбира се, че е умно.
— Но защо аз съм различна? — настоява тя отново. — Какво им е специалното на децата, които държахте в базата.
— Точно до това стигам — сопва се Колдуел. — Ти никога не си учила биология или органична химия. Трудно е да се обясняват тези неща с думи, които ти да разбереш.
— Обяснете ми го с думи, които вие разбирате — предлага Мелани със същия сприхав тон. — Ако ми е трудно, ще питам и ще ми повторите.
И така, Колдуел изнася лекцията си. Не пред Елизабет Блекбърн, Гюнтер Блобел или Каръл Грайдер, а пред едно десетгодишно момиченце. В известен смисъл, смиряващо преживяване. Но само в известен смисъл. Въпреки всичко, именно Колдуел е онази, която направи всички връзки и откри всичко, което трябваше да бъде открито. Тя беше онази, която влезе в джунглата и доведе един жив гладен патоген, та всички да го видят. Ophiocordyceps Caldwellia. Така щяха да го нарекат, сега и завинаги.
Небето вън вече бледнее, а доктор Колдуел говори ли, говори. От време на време Мелани я прекъсва с уместни и конкретни въпроси. Много възприемчива слушателка е, нищо че няма Нобелова награда.
— Към новозаразените — казва Колдуел — Ophiocordyceps е напълно безмилостен. Той разбива вратата, влиза с взлом, поглъща и поема управлението. А накрая превръща онова, което остане от гостоприемника, в торба тор, от която израства стъблото на плодника.
— Но ние сме грешали по отношение на продължителността на времевия период, необходим за пълното разпадане на заразения човешки субстрат. Гъбата атакува различни сектори на мозъка с различна скорост и сила. Изключва напълно мисленето от висок порядък. Подсилва чувството за глад и го задейства избирателно. Сгрешихме обаче като приехме, че всички пориви извън глада — тоест, всякакви типове поведение, които не обслужват нуждите на паразита — изчезват. Когато обаче видях онази жена на улицата в Стивънидж, а после и човека в болничното легло, вече разбрах, че това не е вярно. И двамата все още осъществяваха мисловни връзки — хаотични — пряко свързани с миналия им живот. Извършваха действия — бутането на количката, пеенето, разглеждането на стари снимки — нямащи абсолютно никакво отношение към добруването на паразита.