Колдуел вдига очи към Мелани. Устата й е неприятно пресъхнала, въпреки потта, която се лее по лицето й като река.
— Може ли чаша вода? — пита.
— Когато приключите — отвръща детето. — Още не.
Колдуел приема присъдата. По лицето на момиченцето не се чете нищо, което би могло да даде основания за преговори и убеждаване.
— И така — продължава тя с леко пресекващ глас, — тези примери ме накараха да се замисля. За теб и за другите деца. Навярно просто бяхме пропуснали очевидното обяснение на факта, че сте различни.
— Давайте по-нататък — казва момиченцето. Гласът й е равен, но очите й издават страха и вълнението й. Това носи известно задоволство на Колдуел: поне все още демонстрира известна власт над Мелани, въпреки че е изгубила физическия си контрол над нея.
— Осъзнах, че вие сте били родени инфектирани. Че родителите ви вече са били заразени, когато сте били заченати. Ние, учените, мислехме, че това е невъзможно — гладните нямат сексуален нагон. Но след като видях, че други пориви и емоции все пак са оцелели — майчинската любов и самотата — вече не ми се струваше толкова невъзможно. Имайки предвид това наблюдение, се върнах отново към цитологичните доказателства. Извадих късмет, че успях да се сдобия с нова, прясна проба от мозъчна тъкан…
— От едно момченце — прекъсва я Мелани. — Убили сте го и сте му отрязали главата.
— Да, така е. И неговият мозък се оказа много по-различен от мозъка на обикновен гладен. С апаратурата, с която разполагах в базата, едва ли не единственото, което можех да постигна, е да регистрирам наличието на паразита. С това… — кимва към микротома, центрофугата, електронния микроскоп — можах да разгледам отделните неврони и начините, по които гъбичните клетки си взаимодействат с тях. Момченцето тук и мъжът в хосписа са толкова различни, че буквално не могат да бъдат сравнявани. Гъбата съвършено разрушава мозъка на гладните от първо поколение. Прегазва ги като влак. При акумулирането си веществата, които патогенът секретира — невротрансмитерите, които насилствено задействат или неутрализират дадено поведение — причиняват колосални вреди. А и гъбата изтегля от мозъка всички хранителни вещества. Полека-лека мозъкът бива изсмукан, докато остане напълно кух. При второто поколение гладни — такива като теб — гъбата се разпределя из мозъка равномерно. Тя е плътно преплетена с дендритите на гостоприемниковите неврони. На някои места дори ги заменя. Но не се храни от мозъка. Получава хранителни вещества само от онова, което гостоприемникът яде. Превръща се от паразит в пълноценен симбионт.
— Мис Жустиню каза, че моята майка е мъртва — протестира Мелани. Упорства, сякаш фактът, че Хелън Жустиню е изрекла лъжа, няма място в света.
— Ами ние така смятахме — отвръща Колдуел. — Смятахме, че родителите ви са скитници или други оцелели, които така и не са стигнали до Бийкън, че и вие, и те сте били ухапани и заразени по едно и също време. Нямахме наблюдаван прецедент на съешаване на гладни. Още по-малко на гладни, които раждат в естествена среда и бебетата след това някак си оцеляват. Вие трябва да сте много по-жилави и самостоятелни от обикновените човешки новородени. Може би сте се хранели с плътта на майките си, докато станете достатъчно силни, за да…
— Недейте! — остро я прекъсва Мелани. — Недейте да говорите такива неща.
Но сега на доктор Колдуел са й останали единствено думите и тя не може да се спре. Говори за наблюденията си, за теорията си, за успеха си (в установяването на жизнения цикъл на патогена), за провала си (не съществува имунитет, нито ваксина, не съществува лек). Разказва на Мелани къде е прибрала предметните стъкла с пробите и й заръчва на кого да ги предаде, когато стигнат в Бийкън.
Когато на доктор Колдуел й става твърде трудно да говори, момиченцето идва при нея и сяда в краката й. Все още държи скалпела, но вече не заплашва, не настоява за нищо. Просто слуша. И доктор Колдуел й е благодарна за това, защото добре знае какво означава тежката летаргия, в която тялото й постепенно изпада.
Сепсисният процес навлиза в крайната си фаза. Не ще живее достатъчно дълго, за да запише наблюденията си, нито да удиви последните останали научни умове в ариергарда на обреченото човечество със спектакъла на собствената си гениалност и глупост. Има си само Мелани. Мелани е пратеникът, дар от провидението в последния час на Карълайн Колдуел, пратеникът, който ще отнесе завоюваните трофеи обратно у дома.