Белегът не я притеснява. Поне вади лицето му от колосалната група на симетричните и подредени лица на останалите хора, които е виждала през живота си. Когато го гледаш, сякаш хвърляш зарове. Инстинктивно й допада произволността на чертите му. Привлича я.
Онова, което не й допада, са жестокостите в миналото му, жестокостите в нейното собствено минало, жестокостите, които й се налага да прегази, за да се стигне до Паркс. Иска й се никога да не му беше казвала, че е убийца. Иска й се в неговото съзнание да си беше останала чиста и неопетнена, така че при докосването му да й се струва, че в ръцете му е не тя, а някакво нейно друго, различно аз.
Но ако изобщо е възможно човек да се прероди, това не е начинът.
Жустиню измъква ръката си от хватката на сержанта. После хваща главата му с две ръце и го целува по устата.
Миг по-късно той угася фенерчето. Жустиню знае защо и не казва нито дума.
69
Някъде посред нощ звуците отдолу се променят.
Досега бяха хаотични — думкането и трополенето на препъващите се гладни, блъскащи се един в друг отново и отново във вечното си Брауново движение. В момента обаче звукът е ритмичен, упорит. Дочуват ръмжене, цъкане и подсвиркване: звуци, явно целящи постигане на определен ефект и взаимодействие. Обикновените гладни нямат реч.
Паркс се измъква от тежката сънлива прегръдка на Жустиню и пропълзява до капака на пода. Вдига го и светва надолу с фенерчето.
Под лъча се появява някакво кошмарно лице. Изскача срещу Паркс от мрака. С черни очи, с бяла кожа, нашарено с всевъзможни цветни петна. Широко отворената уста разкрива подредени заострени зъби като зъбите на пираня.
А после лицето наистина се хвърля срещу сержанта, реагирайки на светлината с внезапна убийствена ярост. Нещо изсвистява точно пред лицето на Паркс — блясва под лъча на фенерчето и удря ръба на капака с остро издрънчаване.
Паркс се дърпа назад, но не се свива пред непремерения замах и ясно вижда какво става зад гърба на нападателя му. Деца, момченца и момиченца, прегазват сновящите гладни, свалят ги на земята и ги обезвреждат бързо с най-разнообразни оръжия.
Но не за това са дошли. Просто си разчистват терена. Не са попаднали в тази къща случайно. Интересува ги таванът и онова, което се крие там. Тъмните им очи се стрелкат нагоре, кръстосвайки погледи с Паркс.
Той затваря рязко капака. Жустиню се е размърдва, но той бързо я вдига на крака.
— Трябва да се махаме — казва й. — Веднага. Обличай се.
— Защо? — пита Жустиню. — Какво…?
Не си довършва изречението, защото чува звуците отдолу. Може би на секундата се сеща кой ги издава. А може би просто преценява, че означават опасност и не е толкова глупава, че да задава въпроси, чиито отговори ще им изядат времето за бягство.
Капакът не се заключва, но Паркс успява да прекатури металния бойлер отгоре му. Точно навреме: ръчички вече надигат капака, когато бойлерът се стоварва отгоре им. Писък отдолу показва на сержанта, че който и да се е покатерил да бута, никак не е останал доволен, че са го съборили обратно така брутално.
След секунди капакът отново кънти и тропа: гладните деца са съсредоточили цялата си сила върху него. Паркс няма представа как успяват да го достигнат. Вероятно се катерят едно върху друго или върху натрупаните тела на току-що избитите гладни? Няма значение. Със сигурност са твърде силни и изпълнени с решимост, така че бойлерът едва ли ще ги задържи дълго.
Сержантът се качва на масата и подава глава през мансардния прозорец, който Жустиню е оставила отворен. На покрива няма никого. Паркс промушва рамене през прозореца и се издърпва на керемидите. Жустиню вече лази след него; той й протяга ръка, но тя няма нужда от помощ.
Наклонените надолу керемиди са сухи, но пак са страшно хлъзгави. Двамата се изкатерват до върха на покрива, разперили ръце и крака като жаби, плътно притиснати до коварната повърхност.
Най-горе вече е по-лесно. По най-горните керемиди, образуващи гръбначния ръб на покрива, са подредени тухли, образуващи тясна пътечка, така че учителката и сержантът могат да се изправят на нея и да се препъват напред, едва пазещи равновесие, подобно на пияни въжеиграчи, подпирайки се от време на време на комините и на тръбите на отоплението.
Паркс иска да стигнат до края и да види дали няма да намери там друг прозорец, през който да се прехвърлят обратно в къщата. На половината път обаче силен шум и остри писъци зад гърба им го предупреждават, че не са сами. Паркс се обръща да погледне. Дребни кльощави фигурки, ясно изрязани силуети под лунната светлина, се изсипват на покрива от прозореца на стаята, която с Жустиню току-що са напуснали. Не се опитват да стигнат до върха. Запълзяват странично, пресичат покрива по диагонал, насочват се право към бегълците, използвайки най-краткия път да се доберат до плячката си.