Паркс изчаква да стигнат следващия комин, след това вади пистолета. Стреля два пъти по най-близките деца. Първият изстрел е директно попадение. Детето отхвърча назад, катурва се, смъква се по керемидите и изчезва зад стрехата. Вторият изстрел не улучва, но децата се пръскат в паника и още едно пада.
Останалите бързо се оттеглят. Но не достатъчно бързо. Паркс има време да свали още няколко.
— Не ги убивай! — изкрещява Жустиню. — Недей, Паркс! Виж, че бягат!
Всъщност децата не бягат, просто сменят тактиката. Но Паркс не си дава труд да спори. По-добре да пести куршумите, защото ще им трябват, когато успеят да слязат отново на земята.
Ако успеят да слязат отново на земята.
Нещо удря тухлите на комина точно до главата на сержанта и едно камъче го одрасква по бузата. Прикрити зад комини и фронтони, гладните деца стрелят с нещо като прашки, но хвърлени с десетократната сила на гладната ръка, камъните удрят като куршуми. Друг камък изсвирва във въздуха толкова близо, че Паркс усеща полъха и ясно чува звука: сякаш до ухото му пропява комар.
Край! Достатъчно.
Сержантът сваля пушката от рамото си и изстрелва два широки откоса. Под първия от комините се разхвърчават тухли и принуждават гладните деца пак да се изпокрият. Вторият натрошава керемидите под краката им, парчетата се хлъзват надолу, оставяйки опасна яма. На малките ще им бъде проблем да се прехвърлят през тази част от покрива, ако изобщо решат да се пробват.
— Живо! — вика сержантът на Жустиню. Сочи й. — Надолу. Насам и надолу. Намери прозорец!
Жустиню вече се спуска по керемидите надолу към улука, разперила широко ръце, дращейки с крака, за да се удържи да не падне. Паркс я следва на ръце и колене, обърнат с гръб към външния ръб на покрива, готов да гръмне всяко нещо, което помръдне над главата му. Но нищо не помръдва.
— Паркс — обажда се Жустиню изпод него. — Насам.
Намерила е прозорец, който не е отворен, а просто липсва, с все дограмата. Трябва само да се смъкнат, да увиснат от покрива, подпрени на лакти, и да стъпят на перваза. После за секунди се шмугват обратно в къщата.
Вече всяка секунда е важна. Трябва да стигнат до улицата преди децата. Да наберат колкото е възможно повече преднина. Препъват се в мрака, в търсене на стълбище.
И тогава се включва радиостанцията. Паркс не спира — не смее — но в крачка я откача от колана си и се обажда.
— Паркс слуша.
— Чух изстрели — отвръща Мелани. — Добре ли сте?
— Не.
Жустиню го сграбчва за рамото и го дръпва настрани. Намерила е стълби. Двамата потъват в мрак, черен като в рог, препъват се, залитат, почти падат. Сержантът трябва да спре и да извади фенерчето от раницата, но ако го включи, сигурно ще привлече децата.
— Някакви гладни деца ни откриха — казва задъхано на момиченцето. — Въоръжени са до зъби. Същите са като тебе, само че ти си по-сговорчива. По петите ни са.
— Къде сте? — пита Мелани. — Където ви оставих ли?
— По-нататък. В края на същата улица.
— Идвам да ви взема.
Добри новини.
— Побързай — предлага сержантът.
Разбират, че са стигнали приземния етаж, защото вратата на къщата към улицата зее отворена. Насочват се право към нея, но в следващия момент под лунната светлина на прага пред тях се изпречва силует. Висок метър и двайсет, с нож във всяка ръка, готов за сеч.
Паркс стреля и слабата фигурка се скрива. Последният куршум или може би предпоследният. Сержантът залита и спира. Жустиню се блъска в гърба му. Обръщат се кръгом и се втурват към задната част на къщата.
Минават от една мухлясала пещера в друга. Предназначението на стаите не може да се познае, а и Паркс пет пари не дава за това. Просто търси задната врата. Намира я, отваря я с ритник и двамата изхвърчат — точно както се е надявал — в оградена със зид задна градина, подивяла от двайсет години.
Двамата се гмурват във високите колкото човешки бой бурени, като оставят кожа и парцали по шипове и клонки. Боен вой зад тях им подсказва, че дивите деца не са изпуснали следата и приближават. На ум Паркс им пожелава успех. Повечето деца са чисто голи, изложени на дългите по пет сантиметра шипове и тръни, които най-близо до земята са най-гъсти.