Хвърля поглед през рамо. Вратата, през която излязоха, вече се губи в мастиления мрак, но около нея все пак се вижда смътно движение. Паркс стреля зад гърба си. Писък. Стреля още веднъж и край — дулото прещраква, пистолетът е празен. Дали има още някой пълнител на колана? Дали да спре и да презареди в тъмното, при положение че тия мърльовци почти са ги докопали?
Стигат зида.
— Давай! Давай! — крещи сержантът. Повдига Жустиню и я качва горе, после сам скача нагоре, не се справя, скача пак. Улавя се за ръба на третия опит и учителката го хваща за яката на ризата и го изтегля при себе си.
Нещо го удря в рамото. Нещо друго удря зида до ръката му и се разхвърчават парчета тухла. Жустиню изохква тежко от болка и изчезва от стената, съборена като мишена на стрелбище.
Паркс се плъзва и скача след нея на напукания, задушен от прорасли плевели асфалт на някакъв паркинг. До тях са останките на джип без гуми, приличен на коленичил осъден, очакващ куршума в тила, последния смъртоносен удар.
Жустиню лежи и не помръдва. Паркс предпазливо опипва челото й и дърпа ръката си мокра. Кръв.
Младата жена не е от лекичките, но Паркс успя да я преметне през рамо. Не може да я задържи там с една ръка обаче, така че трябва да реши ще се бие ли, или ще бяга.
Побягва. Веднага си дава сметка, че това е грешка. Пет-шест ниски слабички фигурки спринтират иззад ъгъла на къщата, насочват се към него, без изобщо да забавят ход. Други изпълзяват бързо-бързо горе на зида и скачат на асфалта зад гърба му.
Паркс побягва в единствената посока, в която пътят е чист: на открито, където ще бъде като мишена за камъните от прашките. Като по даден сигнал, децата отново започват да го обстрелват. Друг камък го улучва, ниско долу в гърба, сякаш някой го промушва в бъбреците. Паркс залита, едва успява да се задържи прав.
И веднага бива съборен от най-бързото от децата. То се хвърля към него с летящ скок, впива се в кръста му и се вкопчва там, оставяйки силата от удара да събори плячката. Паркс пада, опитва се да се извърти така, че Жустиню да падне върху него и да не се удари много силно, но тя някак си е изтръгната от ръцете му и отхвърча настрани.
Паркс пада и гладното вече се бори да се докопа до гърлото му. Той го удря в лицето с всичка сила и то отлита назад, давайки време на сержанта да го изрита както трябва и да го запрати нанякъде. Дотук добре. Отваря си място да вдигне пушката.
Нещо го улучва в рамото — същото рамо, в което го удари камъкът — със страшна сила. Пушката пада от пръстите му, но сержантът разбира това, само защото я чува да издрънчава на асфалта. За секунда-две не усеща нищо, дори болка. А после болката нахлува и го изпълва докрай.
Отново е проснат, пушката е до главата му и въпреки че се мъчи да се движи, нещо не му се получава. Дясната му ръка е безполезна, цялата му дясна страна е оплетена в бодливата тел на агонията. Боядисаното дете с камуфлажното яке коленичи до него. Останалите се трупат отзад, чакат, боядисаният се навежда напред, отворил широко уста. От толкова близо вече няма съмнение: зъбите му са умишлено изпилени.
Впиват се в дясната предмишница на Паркс. Дясната ръка е, така че сержантът не усеща нищо — тази нова болка не може да си намери място сред останалите болки. Но сержантът все пак изкрещява, когато момчето рязко дръпва глава назад, стиснало в зъбите си кърваво парче плът.
Това е сигналът, че пирът може да започне. Останалите деца приближават, сякаш са ги събрали на пикник. Едно от тях, дребничко русо момиченце, се покатерва на гърдите на Хелън Жустиню и дръпва главата й назад за косата, за да оголи гърлото.
Лявата ръка на Паркс напипва пистолета, пъхнат в колана на Жустиню. Изважда го и стреля. На сляпо. Русото дете отхвърча в мрака, куршумът с кух връх буквално я отнася.
Останалите гладни застиват за момент, стреснати от силния трясък на изстрела: този път са твърде близо до оръжието.
В този момент сред тях се хвърля нещо друго.
Нещо оглушително.
Нещо ужасяващо.
Нещо, което плюе огън и крещи като всички демони от ада.
70
Мелани дава най-доброто от себе си с материалите, които са й под ръка.
Приближава до дивите деца изправена на пръсти, за да изглежда по-висока, за да прилича възможно най-много на бог или на титан. От врата надолу е гола — облечена в небе — а на главата си носи твърде големия шлем от биозащитния костюм, чийто поляризиран визьор напълно скрива лицето й.