Тялото й е яркосиньо и лъщи, намазано от главата до петите с гела дезинфектант, който доктор Колдуел използва — използваше — при дисекциите.
В лявата си ръка носи джобната аларма на мис Жустиню, която прави точно това, което мис Жустиню каза, че ще прави. Сто и петдесет децибела удрят като чук ушите и смазват мозъците на всички наблизо, правейки невъзможна всяка ясна мисъл. Воят, разбира се, причинява същото и на Мелани, но тя поне го очаква, когато натиска бутона.
В дясната ръка носи сигналния пистолет и стреля с него право в момчето с боядисаното лице, което е откраднало якето на Киърън Галахър. Ракетата прелетява на сантиметри от момчето и пушекът го обвива цяло, обвива всички деца, като шал, спуснал се от небето.
Мелани запраща джобната аларма в краката на момчето, докато то залита назад, размахало ръце, сякаш някой го напада.
След това момиченцето с цялата си сила се хвърля върху момчето. Не иска да го прави. Иска той да избяга, точно като останалите деца, но той не бяга, а Мелани няма повече идеи как да го прогони.
Удря го под брадичката с дръжката на сигналния пистолет: сериозен удар, който отмята главата му назад и го кара да се олюлее. Олюлява се, но не пада. Възвръща си равновесието и замахва с всички сили с бухалката.
И удря. Но го подлъгва шлемът, който е твърде голям за Мелани и стои съвсем хлабаво на слабичките й раменца. Момчето решава, че тя е с петнайсет сантиметра по-висока, отколкото е всъщност. Разрушителният удар, който би й пръснал черепа, ако я беше улучил, перва върха на шлема и го събаря в краката им.
Момчето с изненада установява, че Мелани има втора глава под първата и се поколебава, стиснал бухалката за бекхенд замах. Воят на алармата още реже слуха. Сякаш целият свят пищи.
Мелани превърта барабана на пистолета и зарежда нова ракета. След това застрелва боядисаното момче с нея право в лицето.
За другите деца, които гледат отдалеч, сигурно изглежда така, сякаш лицето на момчето избухва в пламъци. Ракетата засяда в орбитата на окото му и свети като парченце от слънцето, паднало на земята. От нея се лее пушек, отначало се издига право нагоре, после се пречупва в неравна спирала, когато коленете на момчето поддават и то се сгъва назад. Изпуска бухалката и притиска длани до лицето си.
Мелани взема бухалката и го довършва.
Докато приключи, всички останали деца вече са избягали.
71
Мелани води, а сержант Паркс върви след нея, преметнал мис Жустиню през лявото си рамо. Дясната му ръка виси надолу и се поклаща леко в ритъм с крачките му. Явно сержантът не може да я мърда.
Мис Жустиню е в безсъзнание, но със сигурност още диша. А и по нея няма следи от ухапване.
Децата малко по малко пак събират кураж. Не смеят да нападнат отново, но от тъмното току изсвистяват метнати камъни и изтрополяват в краката на Мелани. Тя продължава да крачи равномерно и сержант Паркс следва примера й. „Ако побегнем — мисли Мелани, — децата ще се втурнат да ни преследват. И отново ще трябва да се бием.“
Най-сетне завиват край последния ъгъл и пред очите им изниква Роузи. Мелани леко забързва крачка, за да може да стигне първа и да отвори вратата. Сержант Паркс се олюлява на самия праг и рухва на колене. С помощта на Мелани оставя мис Жустиню на пода. Изтощен е, но момиченцето още не може да му позволи да почива.
— Съжалявам, Сержант — казва и затваря с ритник вратата. — Има още нещо, което трябва да свършите.
Сержант Паркс махва с лявата си ръка към дълбоката неравна рана на рамото си. Лицето му е бяло, а очите му са започнали леко да кървясват в ъгълчетата.
— Трябва… да се махна оттук — казва запъхтяно. — Аз…
— Огнепръскачките, Сержант — настойчиво го прекъсва Мелани. — Казахте на мис Жустиню, че тук има огнепръскачки. Къде са?
Отначало Паркс май не разбира какво иска от него момиченцето. Диша тежко и я гледа право в очите.
— Стената? — досеща се. — Гъбното… нещо?
— Да.
Сержантът се изправя с усилие на крака и залита към оръжейния отсек.
— Трябва да включиш генератора — казва на Мелани.
— Вече го направих, още преди да дойда да ви взема.