— Изгорихме сивото нещо. Изгорихме го цялото.
— Така — отвръща Паркс. — А… Хелън…?
— Спасихте я — уверява го Мелани. — Внесохте я вътре и сега тя е в безопасност. Нито е ухапана, нито нищо. Вие я спасихте, Сержант.
— Хубаво — отвръща Паркс. После дълго мълчи. — Слушай — казва най-сетне. — Би ли могла… Слушай сега, дете. Ще ми направиш ли една услуга?
— Каква? — пита Мелани.
Сержантът вади пистолета си от кобура. Трябва да се пресегне с лявата си ръка вдясно от тялото си, за да го достигне. Изхвърля празния пълнител и опипва дълго колана си, докато намира нов, пълен, и го щраква на място. Показва на Мелани къде да си сложи пръстите и как да свали предпазителя. Зарежда един патрон в цевта.
— Бих искал… — казва Паркс. После пак замълчава.
— Какво бихте искали? — пита Мелани. Държи грамадния пистолет с малките си ръчички и всъщност много добре знае какво иска сержантът. Но той трябва сам да го каже, за да е сигурна тя, че не греши.
— Виждал съм достатъчно от тях и знам… Не искам с мен да става така — отвръща сержантът. — Искам да кажа… — Преглъща шумно. — Не искам да свърша като тях. Без да се обиждаш.
— Не се обиждам, Сержант.
— Не мога да стрелям с лявата ръка. Прости ми. Знам, че искам много.
— Няма нищо.
— Ако можех да стрелям с лявата ръка…
— Не се тревожете, Сержант. Аз ще го направя. Няма да ви оставя, докато всичко не свърши.
Двамата седят рамо до рамо, докато не изгрява зората, небето просветлява толкова постепенно, че човек не може да каже къде свършва нощта и къде започва денят.
— Изгорихме го, а? — обажда се Сержантът.
— Да.
Той въздъхва.
— Глупости — простенва. — Това във въздуха… е гъбата, нали? Какво сторихме, дете? Кажи ми. Или ще ти взема пистолета и ще те приспя набързо.
Мелани се съгласява. Не искаше да тревожи сержанта сега, когато той умира, но и не иска да го лъже, след като изрично пожелава да чуе истината.
— Има едни плодове — казва и му посочва напред, където част от мицела още тлее. — Ето там. Плодове, пълни със семена. Доктор Колдуел каза, че това е зрялата форма на гъбата и че тези плодове трябва да се отворят и да пръснат семената си по вятъра. Но плодовете са много жилави и не могат да се отворят от само себе си. Доктор Колдуел каза, че им трябва нещо, което да ги накара да се разпукат. Нарича го „външен фактор“. И аз си спомних, че дърветата в амазонската джунгла имат нужда от голям пожар, за да хвърлят семената си. Преди имах картинка с тях на стената на килията ми в базата.
Паркс е потресен от ужаса на извършеното. Мелани гали ръката му и го успокоява:
— Ето затова не исках да ви кажа — допълва. — Знаех си, че ще се натъжите.
— Но… — Паркс поклаща глава.
Колкото и да е трудно на Мелани да му обясни, толкова по-трудно за него е да разбере. Момиченцето вижда, че вече му е трудно и да оформя думите. Ophiocordyceps унищожава онези части от мозъка, които не му трябват, и оставя на сержанта все по-малко и по-малко, с което да мисли. Най-сетне Паркс успява:
— Защо?
— Заради войната — обяснява му Мелани. — И заради децата.
Децата като нея — второто поколение. Няма лек за гладната чума, но в края на краищата чумата се е превърнала в лек за самата себе си. Ужасна, ужасна загуба са всичките онези хора, които са се заразили с нея първи, но техните деца вече не са болни: те са онези, които ще живеят, ще пораснат, ще имат свои деца и ще създадат свой, нов свят.
— Но само ако вие им позволите да пораснат — завършва Мелани. — Ако продължите да ги стреляте, да ги режете на парчета и да ги заключвате, няма да остане никой, който да създаде новия свят. Вашите хора и скитниците ще продължавате да се избивате едни други, ще продължавате да убивате и гладните, където и да ги срещнете, и в края на краищата, светът ще остане празен. Така, както постъпихме, е по-добре. Всички живи едновременно ще се превърнат в гладни, което означава, че ще умрат, и това е много, много тъжно. Но децата ще пораснат и няма да бъдат като предишните хора, но няма да бъдат и гладни. Ще бъдат различни. Като мен и като останалите деца от класа. Ще бъдат следващите хора. И ще направят така, че всичко пак да е наред.
Мелани не знае колко от думите й е чул сержантът. Движенията му се променят. Лицето му се отпуска, от време на време се гърчи от тикове, ръцете му подскачат рязко като ръце на лошо анимирана кукла. Той промърморва няколко пъти „Добре“ и Мелани смята, че това навярно значи, че я разбира. Че приема казаното. А може и да значи, че просто си спомня, че тя му говори и казва „Добре“, за да я увери, че още я слуша.