— Не. Не просто факти. Идеи.
— Вярно бе, то в „Мечо Пух“ е пълно със страхотни идеи. — Сержантът използва сарказъм. Мелани знае как действа сарказмът; казваш обратното на онова, което всъщност имаш предвид. — Сериозно, губите си времето. Ако толкова държите да им разказвате истории, разправете им за Джак Изкормвача.
— Те са деца — изтъква мис Жустиню.
— Нищо подобно.
— Напротив, от психологическа гледна точка са именно деца.
— Ами майната й на психологията — отвръща Сержантът и вече звучи малко нещо ядосан. — Вие самата току-що казахте защо не бива да им четете повече „Мечо Пух“. Ако продължавате така, ще почнете да гледате на тях като на истински деца. И тогава ще залитнете. Ще вземете да отвържете някое, щото имало нужда да го погушкате или нещо такова. Хайде да не казвам какво ще последва, че вие си знаете.
После Сержантът излиза пред класа и прави нещо наистина ужасно. Навива си ръкава чак до лакътя и протяга голата си ръка точно пред лицето на Кени, държи я на няма и два сантиметра от момченцето. Отначало нищо не става, но после Сержантът се изплюва на дланта си и разтрива кожата на ръката си, сякаш с плюнката се мъчи да изтрие нещо от нея.
— Недейте — казва мис Жустиню. — Не му причинявайте това.
Но Сержантът нито й отговаря, нито я поглежда.
Мелани седи два реда по-назад и две места по-встрани от Кени, така че вижда всичко. Кени целият се сковава, после устата му зейва широко и той започва да посяга да захапе ръката на Сержанта, която, разбира се, не може да достигне. От ъгълчето на устата му потича слюнка, малко слюнка, защото на децата не се дава никаква вода, затова и слюнката е гъста като желе, увисва от брадичката на Кени, полюшва се, докато Кени сумти и посяга да захапе ръката на Сержанта, като при това издава скимтящи, стенещи звуци.
И тогава нещата стават още по-лоши — децата от двете страни на Кени започват да правят същото, сякаш са се заразили от него, а децата зад тях започват да потръпват и да се тресат, сякаш някой ги ръга много силно в корема.
— Виждате ли? — казва Сержантът и се обръща да погледне мис Жустиню в очите, за да се увери, че си е взела бележка от думите му. Обръща се, примигва от изненада и може би му се приисква изобщо да не я беше поглеждал, защото мис Жустиню се е втренчила в него така, сякаш има желание да го фрасне право във физиономията, а Сержантът отпуска небрежно ръката си надолу и свива рамене, сякаш за него всичко това няма никакво значение. — Не всеки, който изглежда като човек, е човек наистина — казва.
— Така е — отвръща мис Жустиню. — Тук съм напълно съгласна с вас.
Главата на Кени е увиснала малко настрани, докъдето й позволява пристегнатата каишка, и дълбоко от гърлото му излиза тракащ звук.
— Всичко е наред, Кени — казва мис Жустиню. — Ей сега ще ти мине. Хайде да продължим с историята. Искате ли? Искате ли да разберете какво ще стане с Пух и Прасчо? Сержант Паркс, бихте ли ни извинили? Много ви моля?
Сержантът я поглежда и тръсва силно глава.
— По-добре ще направите да не се привързвате към тях — казва. — Знаете за какво са тук. Мамка му, вие сте умна жена…
Но мис Жустиню започва да чете, сякаш изобщо не го чува, сякаш Сержантът въобще го няма и в края на краищата той наистина излиза от стаята. А може би продължава да стои мълчаливо в дъното, зад класа, но Мелани не вярва да е така, защото след малко мис Жустиню става и затваря вратата и Мелани решава, че учителката би сторила това, само ако Сержантът е вече отвън.
Тази нощ Мелани почти не мигва. Не спира да мисли за думите на Сержанта, че децата не са истински деца и за начина, по който го гледаше мис Жустиню, докато той се държеше така гадно с Кени.
Мисли и за Кени и за това как той ръмжеше и се хвърляше да захапе ръката на Сержанта като куче. Чуди се защо ли Кени правеше така, а после реши, че знае отговора, защото Сержантът разтри ръката си със слюнка и я навря под носа на Кени, сякаш му показа, че под горчивата химическа миризма кожата му има съвсем друг мирис. И макар че Мелани седеше далеч и този мирис долетя до нея съвсем слабо, тя беше усетила как главата й се замая, а мускулите на челюстите й се задействаха сами, противно на волята й. Момиченцето не можеше дори да определи какво точно беше усетила, защото до ден-днешен нито беше изпитвала подобно чувство, нито беше слушала за него в някоя история, но й се беше сторило, че има нещо, което трябва да направи и това нещо е толкова неотложно, че тялото й се беше опитало да надделее над ума й и да го направо само.