Джесика видя как дъщеря й изчезна през вратата и си помисли, че никога през своите двайсет и девет години живот не се бе радвала толкова на новодошлия ден; никога не бе чувствала подобно облекчение, както от отърсването от кошмара, появил се още щом чу, че й предстои да я преместят в отдел „Убийства“.
Днес щеше да е първият й ден като полицай по убийствата.
Дано е и последният, през който ми се явява кошмарът пожела си наум.
Доста се съмняваше обаче.
Инспектор.
Прекарала бе три години в пътната полиция, през цялото време с офицерска значка, но все пак съзнаваше, че истинският престиж се печели най-вече в трите най-видни отдела на полицията — „Грабежи“, „Наркотици“, „Убийства“.
От днес и тя ставаше част от елита. Една от избраните. Мъжете и жените от отдел „Убийства“ се открояваха като някакви богове сред всички останали инспектори със златни значки във филаделфийската полиция. В рамките на приложението на закона нямаше по-достойна длъжност. Вярно, трупове изскачаха при всякакви разследвания — при грабежи и обири, при провалени сделки с наркотици, при развихрили се домашни скандали, но щом липсваше пулс, инспекторите от всички участъци вдигаха телефона и се обаждаха в отдел „Убийства“.
От днес тя щеше да говори от името на онези, които не могат вече да говорят от свое име.
Инспектор.
— Искаш ли малко от корнфлейксите на мама? — попита Джесика. Успяла бе да преполови огромната купа — Софи бе изсипала почти цялата кутия, — чието съдържание постепенно се превръщаше в някаква захарна кал.
— Неифкам — изрече Софи през натъпканата в устата й бишкота. Седеше срещу Джесика на кухненската маса и оцветяваше енергично нещо, наподобяващо оранжева шесткрака версия на Шрек, като същевременно унищожаваше любимите си лешникови бисквити.
— Сигурна ли си? — попита Джесика. — Страхотно вкусно е.
— Неифкам.
Ей, че инат. На мен се е метнала — рече си Джесика. Наумеше ли си нещо Софи, с топ не можеш я мръдна. Това си имаше и хубавите, и лошите страни. Хубавото бе, че дъщеричката на Джесика и Винсънт Балзано не се предаваше лесно. Лошото бе, че Джесика отсега си представяше предстоящите спорове с тийнейджърката Софи Балзано. В сравнение с тях операция „Пустинна буря“ щеше да прилича на сбиване в детски пясъчник.
Сега обаче Джесика се притесняваше за дългосрочния ефект върху Софи от раздялата им с Винсънт. До болка ясно й бе, че Софи страда за татко си.
Погледна към късия край на масата, където Софи бе поставила прибори за Винсънт. Вярно, те се състояха от малък черпак за супа и вилица за топено сирене, но важното бе, че си беше направила труда. От няколко месеца, щом станеше дума за някакво семейно събитие — включително чаените соаретата, които Софи уреждаше всяка събота следобед в задния им двор за цялата своя менажерия от мечета, патета и жирафи, — тя винаги отделяше място и за татко си. Достатъчно голяма бе, за да усети, че малката й семейна вселена е обърната с главата надолу и все пак си оставаше достатъчно малка, за да вярва, че детската магия може да поправи нещата. И по тази, освен по хиляди други причини, Джесика я заболяваше сърцето всеки ден.
Започна да крои план как да отвлече вниманието на Софи, та да стигне до мивката с пълната с какаова кал салатиера и в този момент телефонът иззвъня. Търсеше я първата й братовчедка Анджела Джовани. Бе една година по-малка и в нейно лице Джесика намираше онова, което винаги й бе липсвало — сестрата.
— Привет на инспектора по убийствата Балзано — поздрави я Анджела.
— Здравей, Анджи.
— Успя ли да поспиш.
— Разбира се. Редовните цели два часа.
— Значи си готова за големия ден.
— Не съвсем.
— Облечи си ушитата по поръчка броня и ще си екстра.
— Щом казваш — отвърна Джесика. — Само че…
— Какво?
Ужасът на Джесика не бе фокусиран, а някак си всеобхватен, та й беше трудно да го определи. Сякаш наистина й предстоеше първи учебен ден. В детската градина.
— Само че за пръв път през живота си се страхувам от нещо.
— Хей! — подбра я Анджела. — Кой успя да завърши университета само за три години?
Аргументът не бе никак нов, но Джесика нямаше нищо против. Поне не днес.
— Аз.
— Кой си изкара изпита за повишение от раз?
— Аз.
— А кой изрита Рони Анселмо там, дето най-боли, за опипване по време на „Бийтълджус“15?