— Сигурно аз съм била — отвърна Джесика, въпреки че точно тогава не бе имала кой знае колко против. Пък и Рони Анселмо си беше готин. Все пак въпросът бе принципен.
— Точно така! Нашата мажа Калиста Брейвхарт — каза Анджела. — И помниш ли какво казваше баба: Meglio un uovo oggi che una gallina domain16.
В съзнанието на Джесика нахлуха спомени от детството й, от празнични дни в бабината й къща на Крисчън Стрийт в Южна Филаделфия, ароматът на чесън, босилек, асиаго17 и печени чушки. Сети се как баба й седеше напролет и лете на верандичката с игли за плетене в ръка, как по безупречно чистия цимент се диплеше безкрайният сякаш шал в зелено и бяло — цветовете на футболния отбор „Филаделфия Игълс“, и как ръсеше мъдрости към всеки, който се спреше да я слуша. Тази специално бе от любимите й: По-добре яйце днес, отколкото кокошка утре.
Разговорът им се превърна в размяна на въпроси кой какво прави. Всички бяха малко или повече добре. Накрая, както и се очакваше, Анджела изплю камъчето:
— Той все разпитва за теб.
Анджела много добре знаеше за кой „той“ става дума.
— Така ли?
Патрик Фаръл бе лекар в спешното отделение на болницата „Сейнт Джоузеф“, където Анджела работеше като медицинска сестра. Преди Джесика да се сгоди за Винсънт двамата с Патрик изкараха една кратка и доста целомъдрена връзка. Запознаха се една нощ, когато тя, полицай в униформа, докара в спешното едно момче от махалата с отнесени от фойерверк два пръста. Бяха излизали от време на време в течение на месец.
По същото време Джесика ходеше с Винсънт — и той униформен полицай от Трети район. След като Винсънт й предложи, а Патрик се оказа със свой ангажимент, Патрик отиде на заден план. Сега, след раздялата, Джесика се бе питала поне един милиард пъти дали не бе изпуснала по-добрата партия.
— Той линее по теб, Джес — каза Анджела. Надали някой друг жител на града на север от квартал „Мейбери“ ползваше думи от рода на „линее“. — Няма нищо по-красиво от красив влюбен мъж.
За красотата бе права. Патрик бе от онази рядка ирландска порода — черна коса, тъмносини очи, широки плещи, трапчинки. Едва ли имаше някой по-привлекателен от него в бяла лекарска престилка.
— Нали знаеш, че съм омъжена, Анджи?
— Е, не чак толкова.
— Кажи му просто, че… го поздравявам.
— Само това ли?
— Само. Засега поне. Ако нямам нужда от нещо в момента, то е мъж.
— По-тъжни думи май не съм чувала.
Джесика се разсмя:
— Права си. Доста жалко звучи.
— Всичко ли е наред за довечера?
— О, да — отвърна Джесика.
— Как се казва?
— Дръж се да не паднеш.
— Готова съм.
— Спаркъл18 Муньос.
— Айде стига, бе — възкликна Анджела. — Чак пък „Искричка“?
— Точно така.
— И какво знаеш за нея?
— Гледах запис от последния й мач — отвърна Джесика.
— Гола вода.
Джесика бе част от малката, но бързо нарастваща група филаделфийски боксьорки. Бе почнала малко на майтап, в салона на Полицейската спортна лига, мъчейки се да свали натрупаните през бременността килограми, но боксът постепенно се превърна в сериозно занимание. Дотук имаше три победи, всичките с нокаут, и нито една загуба. Вестниците започнаха да я хвалят. Никак не вредеше на имиджа й и фактът, че играеше в матово розови сатенени гащета с бродиран на ластика надпис ДЖЕСИ ТОПКИТЕ.
— Нали ще дойдеш? — попита Джесика.
— Гарантирано.
— Мерси, брат’чедке. — Джесика погледна часовника.
— Трябва да бягам.
— И аз.
— Само още един въпрос, Анджи.
— Казвай.
— Защо, казваш, станах ченге?
— Да газиш и обслужваш.
— До осем, значи.
— Там съм.
— Обичам те.
— И аз.
Джесика затвори телефона и огледа Софи, която най-старателно бе свързала кръглите точки на рокличката си с оранжев маркер.
Какво прекрасно начало на деня!
Остави преоблечената Софи при Пола Фариначи — изпратената й от бога бавачка и една от най-добрите приятелки на Джесика, която живееше през три къщи. После се запъти обратно към дома и забеляза, че костюмът й в царевичен цвят вече се бе поомачкал. Докато беше в пътна полиция, в подобни случаи нахлузваше джинси и кожено яке или някоя тениска, понякога дори спортен екип. Пистолетът й, марка глок, много й отиваше, провесен на бедрото на любимите й избелели левиски. На всички полицаи им отиваше, честно казано. Но сега й трябваше да има по-професионален външен вид.