2.
Понеделник, 05:15 ч.
Тук именно е другият град — онзи, който Уилям Пен изобщо не си е представял, докато е разполагал своя „зелен провинциален град“ между реките Скюкъл и Делауеър и си е мечтаел за гръцки колони и мраморни зали, извисяващи се царствено сред боровете. Тук не е градът, пропит с гордост, история и далновидност, не е родилката на духа на една велика нация, а по-скоро една част от Северна Филаделфия, чийто мрак се обитава от мерзки живи призраци с изпити очи. Това е едно низко място, покрито със сажди, изпражнения, пепел и кръв; място, където бащи се крият от очите на децата си и заменят достойнството си срещу едно безкрайно тъжно съществувание. Място, където младите животни се превръщат в стари.
И ако в ада има бедняшки квартали, те биха изглеждали точно така.
Но някой ден на това отвратително място ще порасте нещо красиво. Гетсиманска градина сред напукания бетон, гнилите греди и разбитите мечти.
Гася двигателя. Пълна тишина.
Тя седи неподвижна до мен, сякаш витае в този предпоследен миг от своята младост. Профилът й е детски. Очите й са отворени, но тя не помръдва.
В младостта настъпва един момент, в който вечно подскачащото и пеещо безгрижно момиченце най-сетне отпраща тези привички в миналото си и отправя поглед към женствеността; време, в което се зараждат тайни познания, които никога никому няма да станат известни. При всяко момиче това става по различно време — при някои още когато са на дванайсет или тринайсет, при други на шестнайсет, че и по-късно, — но е неминуемо, независимо от обществото или расата. И то става не с появата на кръвотечението, както мнозина са склонни да вярват, а с осъзнаването на факта, че останалият свят, най-вече мъжкият, изведнъж започва да ги гледа с нови очи.
От този миг нататък равновесието на силите се премества завинаги.
Не, тя не е вече девица, но един ден пак ще е девица. След бичуването на стълба от тази чума ще дойде възкресение.
Излизам от автомобила и поглеждам на изток и на запад. Сами сме. Нощният въздух вледенява, макар дните да са прекалено топли за сезона.
Отварям и дясната врата и хващам ръката й. Нито е жена, нито дете. И категорично не е ангел. Ангелите нямат свобода на волята.
И все пак притежава покъртителна красота.
Името й е Теса Ан Уелс.
Името й е Магдалена.
Тя е втората.
Но няма да е последната.
3.
Понеделник, 05:20 ч.
Мрак.
Ветрецът донася изгорели автомобилни газове, но и още нещо. Мирис на боя. Може би керосин. А под нея — дъх на боклук и човешка пот. Писък на котка, а след това…
Тишина.
Той я носеше на ръце по опустялата улица.
Тя не можеше да пищи. Не можеше да се движи. Инжектирал й бе лекарство, от което крайниците й станаха оловно тежки и крехки; в мозъка й се разстла тънка сива мъгла.
Светът преминаваше покрай Теса Уелс в порой от туширани цветове и мержелеещи се геометрични форми.
Времето спря. Замръзна. Тя отвори очи.
Вътре са. Слизат по дървени стъпала. Воня на урина и вмирисан салам. След продължителното гладуване започва да й се гади и по гърлото й се качва жлъчка.
Той я полага до основата на някаква колона и подрежда торса и крайниците й, сякаш е някаква кукла.
Слага нещо в ръката й.
Молитвената броеница.
Минава време. Мозъкът й пак отплава надалеч. Отваря очи, когато онзи я докосва по челото. Усеща го как очертава знака на разпятието.
Боже мили, помазва ли я?
Внезапно в съзнанието й затрептяват сребърните нишки на спомените, ефимерно отражение на детството й. Спомня си — как язди кон в окръга Честър, как вятърът брули лицето й, коледната сутрин, кристалните чаши на майка й улавят всички многоцветни светлини от огромната елха, която баща й всяка година купува, Бинг Кросби и онази тъпа песен за Коледа на Хаваите и…
Той е застанал над нея и вдява огромна игла. Говори бавно и монотонно — на латински? — докато връзва възел на дебелия черен конец и го стяга.
И тогава осъзнава, че няма да излезе жива оттук.
Кой ще се грижи тогава за баща й?
Света Марио, Майко Божия…
Оставил я бе да се моли дълго в онази стаичка. Бе шепнал най-отвратителни думи в ухото й. Тя се молеше всичко да свърши.