Моли се за нас, грешници…
Вдигна полите й до средата на бедрата, после чак до кръста й. Коленичи, разтвори краката й. Долната половина на тялото й бе напълно парализирана.
Божичко, сложи край на всичко това.
Сега…
Спри.
И на смъртния ни час…
И точно тогава, на това влажно и гнило място, в този земен ад видя блясъка на стоманения свредел, чу воя на електромотора и осъзна, че най-сетне молитвите й ще бъдат чути.
4.
Понеделник, 06:50 ч.
— Корнфлейкс с какао.
Онзи я изгледа и гневно сви устни. Беше само на два-три метра от нея, но Джесика долови опасността, която излъчва, а едновременно с това в ноздрите й загорча ужасът, който я обзе.
Докато онзи я приковаваше с поглед, Джесика усети как гърбът й приближава ръба на покрива. Протегна ръка към кобура под мишницата си, но той, естествено, бе празен. Започна да рови из джобовете си. В левия: нещо подобно на шнола заедно с две монети от по двайсет и пет цента. В десния: въздух. Великолепно. Докато пада, ще може поне да си вдигне косата и да проведе междуградски разговор.
Тогава Джесика реши да използва единствената сопа, която бе ползвала през целия си живот, единственото ужасно средство, което бе успяло да я вкара, а в повечето случаи — и да я изкара — от беля. Словото. Но вместо да каже нещо поне малко остроумно или заплашително, тя само успя да промълви несигурно:
— Какво?
А типът повтори:
— Корнфлейкс с какао.
Думите му прозвучаха не по-малко неуместно от самата обстановка: ослепително слънчев ден, безоблачно небе, бели чайки, оформящи мързеливо елипса над главите им. Трябваше да е неделя сутрин, но Джесика долавяше някак си, че не е. Не можеше една неделна сутрин да носи толкова много заплаха, нито да породи толкова много страх. Не можеше една неделна сутрин да я завари на покрива на Центъра по криминално право насред Филаделфия в компанията на този ужасен гангстер, който се приближава към нея.
Но преди Джесика да успее да отвори уста, гангстерът за трети път обяви:
— Направих ти корнфлейкс с какао, мамо.
Ало!
Мамо?
Джесика бавно разтвори очи. Утринното слънце нахлуваше отвсякъде, а тънките му жълти ками направо прободоха мозъка й. И онзи изобщо не бе гангстер. Тригодишната й дъщеричка Софи бе възседнала гърдите й. Светлосинята нощничка подчертаваше румените й бузки. Личицето й бе нежното розово око на урагана от кестеняви къдрици. Сега вече всичко си дойде на мястото. Джесика разбра защо нещо й тежи на сърцето и защо онзи ужасен тип в кошмара й звучи донякъде като Елмо14.
— Корнфлейкс с какао ли каза, пиленце?
Софи Балзано кимна.
— И какво става с тези корнфлейкс с какао?
— Направих ти зикуска, мамо.
— Ама наистина ли?
— Ъхъ.
— Сам-самичка?
— Ъхъ.
— Леле, какво голямо момиче си станала!
— Нали.
Джесика придоби най-строгата си физиономия:
— А какво е казала мама за катеренето и бърникането из кухненските шкафове?
Личицето на Софи изпълни няколко обходни маньовъра в старанието й да измисли как е успяла да извади кутията от горното шкафче, без да се покатери на кухненския плот. В крайна сметка разтвори докрай невинните си кафяви очи и, както винаги, въпросът приключи.
Джесика не можа да сдържи усмивката си. Представи си на каква Хирошима е заприличала кухнята.
— И защо ми направи закуска?
Софи забели очи. Нима не знае?
— Защото трябва да зикусиш преди първия учебен ден!
— Вярно.
— Зикуската е най-важното ядне за деня!
Естествено, Софи бе прекалено малка, че да разбира какво значи да ходиш на работа. Но още след първия й ден в детската градина „Едюкеър“ — едно скъпо заведение в централната градска част, — щом майка й излезеше за по-дълго от дома, значи е отишла на училище.
И докато утрото пристъпяше през прага на съзнанието й, страхът й започна да се топи. Не бе попаднала в лапите на някакъв престъпник — кошмарният сценарий, който прекалено често й се явяваше от няколко месеца насам. Бе в обятията на красивата си рожба. Намираха се в ипотекирания до дупка двустаен в Североизточна Филаделфия; джипът чероки, заради който бе задлъжняла до уши, си стоеше в гаража.
На безопасно място.
Докато Софи я обгърна с ръчички и я млясна, Джесика се обърна и включи радиото.
— Закъсняваш — каза Софи, после се изхлузи от леглото и прекоси с ракетна бързина стаята. — Ставай, мамо!