Новините гърмяха по време на вечеря. Непрекъснато се обръщах, когато зървах с крайчеца на окото си някакво рязко движение, но беше просто излъчването от телевизионния екран или фаровете на кола, проблеснали през прозореца на апартамента. Баща ми се почесваше по врата, докато гледаше, изражението по лицето му ми бе непознато — той се страхуваше. Тамар не преставаше да коментира темата.
— Детето — казваше тя. — Нямаше да е толкова лошо, ако не бяха убили детето.
Изпитвах някаква скована увереност, че ще разберат всичко по моето държание. Разстроеният ми вид, очевидното мълчание. Но не стана така. Баща ми заключи вратата на апартамента, след което я провери отново, преди да си легне. Лежах будна, ръцете ми отпуснати и влажни на светлината на лампата. Дали имаше и най-малка вероятност за друга развръзка? Ако ярките лица на планетите се бяха въртели в различна подредба или пък различен прилив бе поглъщал брега онази вечер — това ли беше мембраната, отделяща света, в който го бях направила, от онзи, в който не бях? Когато се опитах да заспя, кинолентата в съзнанието ми, записала насилието, ме накара да отворя очи. А имаше и нещо друго, което ме глождеше на заден фон — тя ми липсваше дори тогава.
Логиката на убийствата бе твърде косвена, за да бъде разнищена, включваше прекалено много аспекти, прекалено много фалшиви улики. Единственото, с което разполагаха от полицията, бяха телата, разпръснатите сцени на смърт като разбъркани бележки. Дали беше случайност? Дали Мич бе мишената? Или Линда, или Скоти, или дори Гуен? Мич познаваше толкова много хора, като всяка звезда разполагаше с голямо разнообразие от врагове и сърдити приятели. Името на Ръсел се спомена, от него и от други, но то беше просто едно сред многото. Когато от полицията най-сетне извършиха проверка в ранчото, групата вече бе изоставила къщата и се бе качила на автобуса, за да пътува по къмпингите нагоре-надолу по брега, да се крие в пустинята.
Не знаех колко мудно вървеше разследването, как от полицията се бяха увлекли в проследяване на тривиални подробности — ключодържателят, намерен на ливадата, се оказа собственост на един домоуправител, поставиха под наблюдение бившия мениджър на Мич. Смъртта придаваше на незначителните неща задължителна първостепенна роля, а обърканата й светлина превръщаше всичко в доказателства. Знаех какво се бе случило и затова ми се струваше, че от полицията също знаят, очаквах ареста на Сюзън, деня, в който полицията ще дойде да ме търси — защото си бях оставила сака. Защото онзи студент от Бъркли, Том, щеше да свърже убийствата и съскащите коментари на Сюзън срещу Мич и щеше да се обади в полицията. Страхът ми беше действителен, но неоснователен — Том знаеше само малкото ми име. Може наистина да се бе обадил в полицията, той беше истински примерен гражданин, но нищо не произлезе от това — те бяха залети от обаждания и писма, всякакви хора твърдяха, че поемат отговорност или че разполагат с някаква тайна информация. Сакът ми бе съвсем обикновен и нямаше никакви отличителни белези. Нещата вътре: дрехи, книга за Зеления рицар. Фон дьо тенът ми „Мърл Норман“. Вещите на дете, което се преструва на възрастен. И естествено, момичетата вероятно го бяха преровили, изхвърляйки ненужната книга и запазвайки дрехите.
Бях изричала много лъжи, но тази изискваше налагането на по-голямо мълчание. Мислех си да разкажа на Тамар. Да разкажа на баща ми. Но тогава си представях Сюзън, как си чопли нокътя, след което внезапно пронизващият й поглед се насочва към мен. Не казах нищо на никого.
Не ми е трудно да си припомня страха, който последва извършените убийства. Почти не оставах сама през седмицата, преди да отида в училището интернат, вървях след Тамар и баща ми от стая в стая, поглеждах през прозорците за черния автобус. Будувах по цяла нощ, сякаш усиленото ми бдение щеше да ни предпази, предлагах часовете си на страдание като достойна размяна едно към едно. Изглеждаше невероятно, че Тамар или баща ми не забелязваха колко бях бледа, как внезапно бях започнала отчаяно да търся компанията им. Те очакваха животът да си продължи. Имаше неща за вършене и аз бях местена според тяхната логистика със завладялата ме вцепененост, изместила всичко онова, което ме бе направило Иви. Любовта ми към бонбони с вкус на канела, мечтите ми — цялата бях разменена срещу тази нова личност, смененото дете, което кимаше, когато му говореха, и плакнеше и подсушаваше чинните от вечеря, чиито ръце почервеняваха от горещата вода.