Трябваше да си оправя стаята в къщата на майка ми, преди да отида в училището интернат. Тя беше поръчала униформата на училището „Санта Каталина“ — открих две морскосини поли и широка блуза с матроска яка, сгънати на леглото ми, платът вонеше на химикали от химическо чистене, като взети под наем покривки за маса. Не си направих труда да пробвам дрехите, напъхах ги в куфара върху обувките за тенис. Не знаех какво друго да прибера и не изглеждаше да има значение. Втренчих се в стаята си в транс. Всичките ми някога любими неща — дневник с пластмасова подвързия, талисман от скъпоценен камък, представляващ месеца, в който съм родена, книжка за рисунки с молив — изглеждаха без никаква стойност и мъртви, изсмукани от движеща сила. Бе невъзможно да си представя какъв тип момиче би могло да харесва тези неща. Вечно износен талисман около китката или записки за изминалия му ден.
— Трябва ли ти по-голям куфар? — попита майка ми от прага и ме стресна. Лицето й изглеждаше сбръчкано и надушвах колко много бе пушила. — Можеш да вземеш моя червения, ако искаш.
Мислех, че ще забележи промяната в мен, макар Тамар и баща ми да не бяха успели. Бебешката заобленост на лицето ми бе изчезнала, чертите ми се бяха изострили. Но тя не спомена нищо.
— Този върши работа — отвърнах.
Майка ми се спря и огледа стаята ми. Почти празния куфар.
— Става ли ти униформата? — попита.
Дори не я бях пробвала, но кимнах, свита в ново примирено съгласие.
— Хубаво, хубаво. — Когато се усмихна, устните й се открехнаха и аз внезапно се почувствах сломена.
Пъхах книги в гардероба, когато открих две избелели полароидни снимки, скрити под купчина стари списания. Внезапното присъствие на Сюзън в стаята ми: нейната гореща дива усмивка, закръглеността на гърдите й. Можех да изпитвам отвращение към нея, надрусана с декстроам фетамин и потяща се от усилието на поголовната касапница, и в същото време да усещам как неконтролируемо ме привличаше — ето я Сюзън. Знаех, че трябваше да се отърва от снимката, изображението вече бе заредено с аурата на доказателство за вина. Но не можех. Обърнах картончето и го пъхнах в една книга, която никога повече нямаше да прочета. На втората снимка се виждаше размазаната задна част на нечия глава, която се извръщаше, и се вглеждах в изображението цял дълъг миг, преди да осъзная, че това бях аз.
Четвърта част
Саша, Зав и Джулиан, си тръгнаха рано и после останах сама. Къщата изглеждаше, както винаги. Само леглото в другата стая, с измачканите чаршафи, които миришеха на секс, издаваше, че изобщо е имало някой друг. Щях да изпера чаршафите в пералнята в гаража. Щях да ги сгъна и да ги прибера на рафтовете в гардероба, щях да изчета стаята и да възстановя предишната й пустота.
Онзи следобед вървях по студения пясък, осеян с натрошени парченца от раковини, сред местещите се ями, в които се заравяха пясъчните раци. Харесваше ми поривът на вятъра в ушите ми. Вятърът отблъскваше хората — момичета от колежа издаваха пискливи звуци, докато техните приятели гонеха диплещото се от вятъра одеяло. Семейства най-сетне се отказваха и се запътваха към колите си, събираха сгъваеми столове, надупчената крива повърхност на евтино хвърчило, вече счупено. Бях облякла две блузи и навлечена с тях, се чувствах предпазена, движех се по-бавно. На всеки половин метър се натъквах на някое гигантско въжеподобно водорасло, заплетено и дебело като пожарникарски маркуч. Прочистването на чуждоземно растение, което сякаш не бе от този свят. Кафяви морски водорасли, ми бе обяснил някой, келп. Но това, че знаех името им, не ги правеше по-малко странни.
Саша едва-едва ми бе пожелала довиждане. Заровила глава в рамото на Джулиан, лицето й безжизнено като предпазна мярка срещу моето състрадание. Знаех, че вече се бе махнала оттук, бе отишла на онова друго място в ума си, където Джулиан беше сладък и мил, а животът бе забавен, или ако не забавен, то поне интересен, а не беше ли това ценно, не значеше ли нещо? Опитах да й се усмихна, да й предам бързо някакво послание по невидима нишка. Но тя никога не бе искала мен.
Мъглата беше по-плътна в Кармел, спускаше се над района на моето училище интернат като снежна буря. Острият връх на параклиса, близкият океан. Бях започнала училище през онзи септември, точно както се очакваше. Кармел бе старомодно място, а моите съученички изглеждаха по-малки, отколкото бяха. Съквартирантката ми с нейната колекция от мохерни пуловери, аранжирани по цвят. Стените на общежитието, омекотени от гоблени, прокрадването след вечерния час. Магазинчето за закуски, което се държеше от по-големите ученици, продаваше чипс, газирани напитки и бонбони и всички момичета се преструваха, че това е върхът на изтънчеността и свободата, да ти бъде позволено да ядеш в магазинчето от девет до единадесет и половина през уикендите. Заради целия им начин на говорене, самохвалството им и кашоните им с плочи съученичките ми изглеждаха по-детински дори и от онези в Ню Йорк. От време на време, когато мъглата скриваше острия връх на параклиса, някои от тях вече не успяваха да се ориентират и се губеха.