През първите няколко седмици наблюдавах момичетата — как си викаха една на друга през четириъгълния вътрешен двор, как носеха раниците си на гръб, все едно бяха черупки на костенурки, или ги провесваха на ръцете си. Сякаш се движеха през стъкло като добре нахранените и обичани калпазанки от детективските сериали, които завързваха панделки на конските си опашки и носеха памучни ризи на карета през уикенда. Пишеха писма до вкъщи и говореха за любими котенца и уважаващи ги по-малки сестри.
Общите стаи бяха царството на пантофите и пеньоарите, момичета, които ядяха шоколадчета с нуга „Чарлстън Чуз“, изстудени в миниатюрния хладилник, и седяха скупчени пред телевизора, докато не изглеждаше, че психологически са абсорбирали катодните лъчи. Нечие гадже умря по време на злополука при скално катерене в Швейцария: всички се събраха около момичето, развълнувани от трагедията. Техните драматични демонстрации на подкрепа бяха подсилени от завист — лошият късмет беше толкова рядък, че минаваше за очарователен.
Притеснявах се, че съм белязана. Че страшното подводно течение ще стане видимо. Но структурата на училището— неговите особености, фактът, че представляваше една почти комунална общност, изглежда, успя да разсее мрака в мен. За моя изненада се сприятелих. С момиче от класа ми по поезия. Съквартирантката ми Джесамин. Моят страх се виждаше на другите като поза само за призвани, моето уединение представляваше резултат от отегчение и житейски опит.
Джесамин бе от едно градче на животновъди близо до Орегон. По-големият й брат й пращаше книги с комикси, където супергероините сваляха своите костюми, като ги разкъсваха и правеха секс с октоподи или карикатурни кучета. Взимал ги от някакъв приятел от Мексико, обясни ми Джесамин, която харесваше глуповатото насилие, четеше ги с глава, провиснала отстрани на леглото.
— Този е откачен — изсумтяваше тя и ми хвърляше комикса.
Опитвах се да прикрия лекото гадене, предизвикано от леещата се кръв и натежалите гърди.
— На диета съм, според която просто споделям всичката си храна — беше ми казала Джесамин и ми даде един от своите десерти крембо, които държеше в чекмеджето на бюрото си. — Преди изхвърлях половината от всичко всеки ден, но тогава в общежитието започна епидемия от мишки и не можех да продължавам.
Напомняше ми на Кони, същия срамежлив начин, по който подръпваше блузата на коремчето си. Кони, която трябваше да е в гимназията в Петалума. Да прекрачва ниските стъпала, да се храни на обяд върху потрошените маси за пикник. Вече нямах представа по какъв начин да си мисля за нея.
Джесамин беше жадна за моите истории от дома ми, представяше си, че живея под сянката на знака на Холивуд. В къща, наситенорозова от калифорнийския лукс, с градинар, който мете тенискорта. Нямаше значение, че бях от градче на млекодобивни ферми и й го бях казала: другите факти бяха по-важни, например коя е била баба ми. Предположенията на Джесамин за източника на моето мълчание в началото на годината и всичко останало ме накара да си позволя да вляза в профила. Заговорих за приятел, само за един сред редица други.
— Той беше известен — обяснявах. — Не мога да кажа кой е. Но живях с него известно време. Оная му работа беше лилава — казах и прихнах, а Джесамин също се засмя. Хвърли поглед към мен, целият изпълнен със завист и удивление. Начинът, по който бях поглеждала Сюзън вероятно, и колко лесно ми бе непрекъснато да разказвам истории, как се самозалъгвах с тях, като избирах най-добрите моменти от живота в ранчото и им придавах нова форма като оригами. Свят, където всичко се случваше така, както аз исках.
Часовете ми по френски се водеха от хубавичка, наскоро сгодена учителка, която позволяваше на своите любимки сред момичетата да пробват годежния й пръстен. По изобразително изкуство ми преподаваше госпожица Кук, за която това беше първото работно място и тя добросъвестно залягаше над работата си. Линията на грима, която понякога зървах по брадичката й, ме караше да я съжалявам, макар че жената се опитваше да бъде мила с мен. Не коментираше, когато забелязваше как гледам втренчено в празното пространство или когато отпусках глава върху скръстените си ръце. Веднъж ме изведе от района на училището да си вземем млечни шейкове и хотдог, който имаше вкус на топла вода. Разказа ми как се преместила от Ню Йорк, за да поеме работата си, как градският асфалт отразява пластове слънце, как кучето на съседа й се изхождало по целите стълбища на апартамента, как леко се била смахнала.