— Ядях само крайчетата от храната на съквартирантката ми. След това всичко свършваше и ми призляваше. — Очилата на госпожица Кук караха очите й да се присвиват. — Никога не съм се чувствала толкова тъжна и нямаше реална причина за това, нали разбираш?
Тя замълча, очевидно се надяваше да разкажа история, която да наподобява нейната. Очакваше тъжна, лесно контролирана приказка за предателството на гадже в родния ми град или за майка в болницата, за жестоки слухове, пускани от зла съквартирантка. Ситуация, която да може да ми изтълкува като драматична за мен, да ми предаде опит от една по-мъдра перспектива. Мисълта да разкажа на госпожица Кук истината ме накара да стисна устни, за да прикрия неестествената си развеселеност. Тя знаеше за все още неразкритите убийства — всички знаеха. Хората заключваха вратите си и си монтираха секретни брави, купуваха си кучета пазачи на завишени цени. Отчаяната полиция не успя да научи нищо от Мич, който от страх бе избягал в Южна Франция, макар че къщата му нямаше да бъде съборена до следващото лято. Край портата бяха започнали да се навъртат поклонници, надявайки се да вдишат ужаса като изпарения във въздуха. Мързелуваха в колите си, докато съседи, на които им беше дошло до гуша, не ги прогонеха. В негово отсъствие детективите вървяха по следите, дадени им от наркодилъри и шизофреници, отегчени домакини. Дори бяха вербували медиум, който да обходи стаите в къщата на Мич, напрягайки се да долови някакви вибрации.
— Убиецът е самотен мъж на средна възраст — чух да обяснява медиумът в едно шоу с телефонни обаждания от зрители. — Като младеж е бил наказан за нещо, което не е извършил. Виждам буквата К. Виждам град Валехо.
Дори и госпожица Кук да ми повярваше, какво щях да й кажа? Че не бях спала добре от август, защото бях твърде изплашена от неконтролируемата територия на сънищата? Че се събуждах убедена, че Ръсел бе в стаята — поемах си влажно дъх, а застоялият въздух беше като ръка, която притискаше устата ми? Че постоянно ме преследваха видения: имаше някакъв успореден свят, където онази нощ не се бе случила, където настоявах Сюзън да напусне ранчото. Където русокосата жена и нейното момченце като плюшено меченце бутаха количка по една пътека в универсален магазин, планираха неделна вечеря, шеговито и сънливо. Скоти почистваше филтрите на джакузито от наноси, тихата арка на пръскачката, песен, озвучаваща двора от близко радио.
Първоначално писмата, които пишех на майка ми, представляваха умишлено разиграни театрални спектакли. После започнаха да стават достоверни.
Часовете бяха интересни.
Имах приятелки.
Следващата седмица щяхме да ходим в аквариума да гледаме как медузите разтварят пипала и се оттласват в своите осветени резервоари, как се носят във водата като фини носни кърпички.
Когато стигнах най-далечната ивица земя, вятърът се усили. Плажът беше пуст, всички, излезли на пикник и разхождащи кучетата си, бяха изчезнали. Тръгнах през големите скали, запътвайки се обратно към главната пясъчна отсечка. Следвах пътеката между стръмните канари и вълните. Бях правила тази разходка много пъти. Чудех се колко далече бяха стигнали досега Саша, Джулиан и Зав. Вероятно все още бяха на час път от Ел Ей. Без да има нужда да се замислям, знаех, че Джулиан и Зав бяха на предните седалки, а Саша бе седнала отзад. Представих си я как се навежда напред от време на време и ги моли да разкажат пак някой виц или сочи някакъв забавен пътен знак. Опитваше се да организира кампания за своето собствено съществуване, преди накрая да се предаде и да се отпусне назад на седалката. Оставяйки разговора им да се заплете така, че да се превърне в безсмислен шум, докато тя наблюдаваше пътя и преминаващите овошки. Клоните проблясваха със сребристи връзки, които плашеха птиците.
С Джесамин тъкмо минавахме покрай общата стая на път към магазинчето за закуски, когато едно момиче ми извика:
— Сестра ти те търси на долния етаж.
Не вдигнах очи — нямаше как да говори на мен. Но го правеше. Отне ми известно време да разбера какво вероятно се случваше.