Джесамин изглеждаше обидена.
— Не знаех, че имаш сестра.
Сигурно съм допускала, че Сюзън ще дойде за мен.
Пухкавата вцепененост, в която се бях затворила в училище, не беше неприятна, както не е неприятно и изтръпването на крайник. Докато съответната ръка или крак не се отпуснат. Тогава идват игличките, жилещото завръщане — виждайки Сюзън, облегнала се на сянка при входа на общежитието. Косата й несресана, устните й напукани — нейното присъствие разблъска пластовете на времето и ги раздели.
Всичко се върна обратно при мен. Сърцето ми заблъска безпомощно, прониза ме лек страх. Но какво можеше да стори Сюзън? Беше денем, училището бе изпълнено със свидетели. Наблюдавах я как следи с поглед суетенето наоколо, учители, тръгнали да дават частни уроци, момичета, които пресичаха четириъгълния вътрешен двор с чанти за тенис на рамо и шоколадово мляко в дъха си, ходещи доказателства за усилията на невидими майки. Имаше любопитна, животинска сдържаност в лицето на Сюзън, опит за преценка на странното място, в което се бе озовала.
Поизправи се, когато приближих.
— Виж се само — изсумтя тя. — Цялата чистичка, измитичка. — Видях непознато сурово изражение на лицето й: кървава пришка под един от ноктите й.
Не отвърнах нищо. Не можех. Непрекъснато докосвах краищата на косата си. Тя бе по-къса — Джесамин я бе подстригала в банята, като присвиваше очи над една статия със съвети „как да“ в някакво списание.
— Изглеждаш радостна, че ме виждаш — отбеляза Сюзън. Усмихваше се. Отвърнах на усмивката, но моята беше неискрена. Това, изглежда, по някакъв заобиколен начин се хареса на Сюзън. Моят страх.
Знаех, че трябваше да направя нещо — продължавахме да стоим под сенника, което увеличаваше шанса някой да спре и да ме попита нещо или да се представи на сестра ми. Но не можех да се заставя да помръдна. Сигурно Ръсел и останалите не бяха много далеч — дали ме наблюдаваха? Прозорците на сградите изглеждаха живи, през съзнанието ми бързо се стрелкаха образи на снайперисти и втренченият поглед на Ръсел.
— Покажи ми стаята си — нареди Сюзън. — Искам да я видя.
Стаята беше празна. Джесамин все още бе в магазинчето, а Сюзън ме избута и мина през вратата, преди да успея да я спра.
— Просто прекрасно — изчурулика тя с фалшив английски акцент. Седна върху леглото на Джесамин. Друсна се няколко пъти. Огледа залепения с тиксо плакат на хавайски пейзаж, нереалния океан и нереалното небе, между които бе разположена сладникава, извита като ребро ивица плаж. Колекция от „Световни книги“, които съквартирантката ми никога не беше отваряла, подарък от баща й. Джесамин държеше купчина писма в резбована дървена кутия и Сюзън незабавно отвори капака и ги прегледа.
— Джесамин Сингър — прочете тя от плика. — Джесамин — повтори. Остави капака да се затвори с трясък и се изправи на крака. — Значи това тук е твоето легло. — Тя събра подигравателно одеялото ми с ръка. Стомахът ми се сви, представих си нас двете сред чаршафите на Мич. Косата й, залепнала по челото и врата й.
— Харесва ли ти тук?
— Не е лошо. — Все още стоях на прага.
— Не е лошо — повтори Сюзън и се усмихна. — Иви казва, че училището просто не е лошо.
Непрекъснато наблюдавах ръцете й. Чудех се какво точно са извършили те, сякаш процентите имаха значение. Тя проследи погледа ми: сигурно е знаела за какво си мислех. Рязко се изправи на крака.
— Сега аз ще ти покажа нещо — заяви Сюзън.
Автобусът бе паркиран в една странична улица, точно пред портала на училището. Виждах блъскащите се фигури вътре. Ръсел и другите, които бяха останали — предполагах, че всички. Бяха боядисали предния капак. Но останалото си беше същото. Автобусът, чудовищен и неразрушим. Внезапната ми увереност: те щяха да ме наобиколят. Щяха да ме притиснат в някой ъгъл.
Ако някой ни бе видял да стоим там, на склона, щеше да ни помисли за приятелки. Заприказвали се сред съботния въздух, моите ръце в джобовете, Сюзън засенчила очите си.
— Отиваме в пустинята за известно време — обяви Сюзън, като наблюдаваше тревогата, която навярно е била видима по лицето ми.
Усетих оскъдните граници на собствения си живот: среща довечера във френския клуб — мадам Гьовел бе обещала маслени плодови пайове. Плесенясалата трева, която Джесамин искаше да пушим след вечерния час. Дори знаейки онова, което знаех, дали част от мен искаше да напусне училището? Влажният дъх на Сюзън и нейните хладни ръце. Да спим на земята, да дъвчем листа от коприва, за да навлажним гърлата си.
— Той не ти е ядосан — осведоми ме тя. Не откъсваше очи от мен, погледът й беше спокоен. — Знае, че няма да кажеш нищо.