Нищо такова не бе рядкост. Подобни неща се случваха стотици пъти. Може би повече. Омразата, която трептеше под повърхността на момичешкото ми лице — мисля, че Сюзън я разпозна. Разбира се, че ръката ми щеше да предвкуси тежестта на ножа. Специфичната податливост на човешкото тяло. Имаше толкова много неща за унищожаване.
Сюзън ме бе спряла да извърша онова, на което бях способна. И така ме бе пуснала на свобода в света като въплъщение на момичето, което тя не можеше да бъде. Тя никога нямаше да отиде в училище интернат, но аз все още можех да го направя, отпрати ме, прогони ме от себе си като вестоносец на нейната собствена алтернативна личност. Сюзън ми бе дала това: плаката с Хаваите на стената, плажа и синьото небе като най-малкия общ знаменател на илюзията. Възможността да посещавам часове по поезия, да оставям торби с мръсно пране пред вратата си и да ям пържоли, просмукани със сол и кръв по време на дните за посещение на родители.
Това беше подарък. Какво направих с него? Животът не ми поднесе нови дарове, както някога си представях. Завърших училището интернат, изкарах две години в колеж. Още десет празни години продължих да съществувам в Лос Анджелис. Първо погребах майка си, след това баща си. Косата му бе станала тънка като на дете. Плащах сметки и пазарувах, ходех на очен преглед, докато дните се разпадаха като отломки от повърхността на стръмна скала. Като продължително отстъпване назад от ръба.
Имаше моменти, когато забравях. Лятото, през което посетих Джесамин в Сиатъл, след като тя бе родила първото си дете — когато я видях да чака на бордюра с подпъхната под палтото коса, годините се разплетоха и за миг се усетих като сладкото и невинно момиче, което бях някога. Годината, прекарана с един мъж от Орегон, нашата обща кухня, окичена със стайни растения, и индианските одеяла по седалките на колата ни, които покриваха скъсаните места. Ядяхме студени питки с фъстъчено масло и се разхождахме сред влажната зеленина. Лагерувахме сред хълмовете около каньона Хот Спрингс, далеч надолу по брега, близо до група, която знаеше всички думи от „Народна книга на песните“[25]. Горещата от слънцето скала, върху която съхнехме след къпане в езерото, телата ни оставяха след себе си свързано неясно петно.
Но липсата отново зейна. Почти бях станала съпруга, ала изгубих мъжа. Почти бях разпознаваема като приятелка. А след това не бях. Вечерите, когато изгасях нощната лампа и се озовавах сред нехайния, самотен мрак. Моментите на потресен обрат, в които си мислех, че това не беше подарък. Сюзън получи изкуплението, което последва присъдата, затворническите библейски групи, интервютата в най-гледаното време, университетската степен от кореспондентски курс. Аз получих потушената история на свидетел, беглец, който не е извършил престъпление, и изпитвах наполовина надежда и наполовина ужас, че никой никога няма да ме потърси.
Накрая Хелън бе тази, която се разприказва. Тя беше само на осемнадесет, все още жадна за внимание — изненадана съм, че останаха извън затвора толкова дълго. Хелън била арестувана в Бейкърсфилд за използване на открадната кредитна карта. Само след една седмица в окръжния затвор щели да я пуснат, но тя не могла да се сдържи и се изфукала пред съкилийничката си. По платения телевизор в общата стая, който се пускал с монети, показвали кратко официално съобщение за продължаващото разследване на убийството.
— Къщата е много по-голяма, отколкото изглежда на тези снимки — споделила Хелън според съкилийничката й. Можех да си представя Хелън: безгрижна, вирнала брадичка. Първоначално нейната съкилийничка навярно не й е обръщала внимание. Извъртала е очи на момичешкото самохвалство. Но Хелън не спирала и внезапно жената се заслушала внимателно, започнала да пресмята паричното възнаграждение, намалената си присъда. Подтикнала момичето да й разкаже още, да продължи да говори. Хелън вероятно е била поласкана от вниманието й, разнищила цялата забъркана история. Може дори да е преувеличавала, да е удължавала обитаваните от духове паузи между думите като в история за призраци, когато ходиш на гости с преспиване. Всички ние искаме да бъдем забелязани.
До края на декември всички те щяха да бъдат арестувани. Ръсел, Сюзън, Дона, Гай, останалите. Полицията внезапно нахлула в техния палатков лагер в Панаминт Спрингс: разкъсани бархетни спални чували и сини найлонови брезенти, изтляла пепел на лагерен огън. Ръсел хукнал да бяга, когато дошли, сякаш можел да надтича цял отряд полицаи. Фаровете на полицейските джипове, които блестели сред избелялата розовина на утрото. Колко жалко е било бързото залавяне на Ръсел, принуден да коленичи в тревистия шубрак с ръце на главата. Гай бил закопчан с белезници и открил с изумление, че има ограничения за перченето му, довело го дотук. Малките деца били събрани в микробус на социалните служби, увити в одеяла, били им дадени студени сандвичи със сирене. Подутите им коремчета и гъмжащите им от въшки главички. Властите не знаели кой какво е направил, не още, така че Сюзън била просто част от мършавата тълпа момичета. Момичета, които плюели по земята като бесни кучета и омекнали, когато от полицията се опитали да им сложат белезници. Имаше налудничаво достойнство в тяхната съпротива — никоя от тях не бе побягнала. Дори накрая момичетата се бяха оказали по-силни от Ръсел.