Питър бе говорил действително само с мен за първи път преди две седмици. Чаках Кони на долния етаж. Спалнята й беше много по-малка от моята, къщата й — по-скромна, но прекарвахме повечето време там. В подредбата на стаите преобладаваше морската тематика, което представляваше погрешният опит на баща й да изимитира, доколкото може, типично женско обзавеждане. Съчувствах на таткото на Кони: работата му на нощни смени в млекозавод, болните му от артрит ръце, които стискаше и отпускаше нервно. Майката на Кони живееше някъде в Ню Мексико, близо до някакъв топъл извор, имаше момчета близнаци и друг живот, за който никой никога не говореше. Веднъж беше изпратила на Кони за Коледа пуловер с шарка „Феър Айл“, който бе толкова малък, че нито една от нас двете не успя да промуши главата си през отвора.
— Цветовете са хубави — отбелязах добронамерено.
Кони просто сви рамене.
— Тя е кучка.
Питър влезе с трясък през входната врата и хвърли някаква книга върху кухненската маса. Кимна ми по своя кротък начин и започна да си прави сандвич — извади филии бял хляб и бурканче цвят електрик с горчица.
— Къде е принцесата? — попита той. Устните му бяха напукани и яркорозови. Леко покрити, представих си аз, с нагар от марихуана.
— Взема си якето.
— Аха. — Питър плесна филиите хляб една върху друга и отхапа. Наблюдаваше ме, докато дъвчеше.
— Изглеждаш добре в последно време, Бойд — заяви и преглътна шумно. Оценката му така ме извади от равновесие, че ми се стори като плод на моето въображение. Трябваше ли въобще да отвръщам? Вече бях запаметила изречението.
Тогава той се обърна заради някакъв шум, който дойде откъм входната врата — облечено в дънково яке момиче, чиито очертания бяха неясни заради мрежата. Памела, приятелката му. Те бяха неразделна двойка, слели се един с друг — носеха подобни дрехи, безгласно си подаваха напред-назад вестника, докато седяха на дивана и гледаха „Мъжът от U.N.C.L.E.“. Скубеха мъхчета от дрехите на другия, сякаш го правеха за самите себе си. Бях виждала Памела в гимназията, когато се бе случвало да минавам с колелото покрай сиво-кафявата сграда. Правоъгълниците с полуизсъхнала трева, ниските, широки стъпала, където по-големите момичета винаги седяха, облечени с впити плетени блузки, хванали се само за кутретата, и си подаваха от ръка на ръка кутии с цигари „Кент“. Полъхът на смъртта сред тях, приятелите им във влажната джунгла. Държаха се като възрастни, дори и в начина, по който тръскаха пепелта от цигарите си — с отегчена чупка на китката.
— Здрасти, Иви — поздрави Памела.
На някои момичета им бе лесно да се държат любезно. Да запомнят името ти. Памела беше красива, това бе истина, и аз изпитвах към нея онова спотаено привличане, което всеки изпитва към красивото. Ръкавите на дънковото й яке бяха навити до лактите, очите й изглеждаха пленителни от молива за очи. Краката й бяха голи и имаха тен. Моите бяха нашарени с белези от ухапванията на комари, които бях разчоплила в отворени рани, прасците ми бяха покрити с бледи косми.
— Скъпа — възкликна Питър с пълна уста и изтича, за да я прегърне, заравяйки лицето си във врата й. Памела изписка и го отблъсна. Когато се засмя, щръкналото й зъбче проблесна.
— Повече от отвратително — прошепна Кони с влизането си в стаята. Но аз стоях притихнала и се опитвах да си представя какво би било усещането да бъдеш толкова близък с някого, че да си се превърнал в почти същия човек.
По-късно бяхме на горния етаж и пушехме тревата, която Кони бе откраднала от Питър. Бяхме затъкнали процепа под вратата с дебело усукана кърпа. Кони непрекъснато трябваше да притиска навитата цигарена хартия с пръсти да не се отвие и двете пушехме сред нашата церемониална, парникова тишина. Виждах колата на Питър през прозореца, паркирана накриво, сякаш му се бе наложило да я изостави поради някаква ужасна принуда. Винаги бях усещала присъствието на Питър по начина, по който харесвах всяко по-голямо момче на онази възраст — самото им съществуване изискваше внимание. Но чувствата ми внезапно бяха станали разпалени и настойчиви, преувеличени и неизбежни, както ти се струват събитията в сънищата. Бях си натъпкала в главата баналности за него — тениските, които носеше и редуваше, нежната кожа по задната част на врата му, която изчезваше под яката му. Гърмящата от спалнята му музика на „Пол Ривиър енд дъ Рейдърс“, как понякога гордо залиташе насам-натам с откровена потайност, за да разбера, че е взимал ЛСД. Как пълнеше по няколко пъти чаша с вода в кухнята с прекомерно внимание.