После главната къща, където стряскат жената, която чете в спалнята за гости. Чашата с вода се полюшква на нощното шкафче, влажният памук на долните й гащи. Петгодишният й син до нея мърмори неразбираеми безсмислици, за да се съпротивлява на съня.
Събират всички във всекидневната. Мигът, в който уплашените хора осъзнават, че сладкото всекидневие на живота им — поглъщането на сутрешния портокалов сок, наклоненият завой, който вземаш с колелото — вече си е отишло. Лицата им се променят като завъртането на щори, отключването зад очите.
Толкова пъти си бях представяла онази нощ. Тъмният планински път, мрачното море. Жена, повалена на нощната морава. И макар детайлите да бяха избледнели с годините, макар да се бяха покрили с два-три слоя патина, когато почти в полунощ чух щракването на отключената брава, това бе първата ми мисъл.
Непознатият на вратата.
Изчаках да се разкрие източникът на звука. Съседско хлапе, което блъска кофа за боклук върху тротоара. Елен, препускащ в храсталака. Това далечно тропане в другия край на къщата можеше да бъде единствено някое от тези неща, казах си аз и се опитах да си представя колко безобидно щеше да изглежда отново мястото на дневна светлина, колко спокойно и безопасно.
Но шумът продължаваше, преминавайки непоколебимо в реалния живот. Сега се чуваше смях в другата стая. Гласове. Свистящият звук от херметизирането на хладилника. Търсех някакво обяснение, но непрекъснато се хващах за най-лошата мисъл. След всичко случило се ето как щеше да приключи. Вкарана в капана на нечия чужда къща, сред обстоятелства и навици на нечий чужд живот. Голите ми крака, изпъстрени с разширени вени — колко слаба щях да изглеждам, когато дойдеха за мен, жена на средна възраст, опитваща се да додращи до някой ъгъл.
Лежах в леглото и дишах учестено, докато гледах втренчено затворената врата. Очаквах неканените гости, ужасите, които си представях, щяха да приемат човешка форма и да населят стаята — знаех, че нямаше да има героични постъпки. Само вцепеняващият ужас, физическата болка, която трябваше да бъде изстрадана. Нямаше да се опитвам да избягам.
Станах от леглото едва когато чух момичето. Гласът му беше писклив и детински. Макар че не би трябвало да се успокоявам — Сюзън и останалите бяха момичета и това не бе помогнало на никого.
Бях отседнала в преотстъпена ми къща. Тъмният силует на средиземноморския кипарис зад прозореца, полъхът на соления въздух. Хранех се по глупавия начин, по който го правех като дете — натъпквах се със спагети, поръсени със сирене. Напиращата празнота на газираната напитка в гърлото ми. Веднъж в седмицата поливах растенията на Дан, като пренасях всяко до ваната, поставях саксията под крана и изчаквах, докато почвата не започнеше да бълбука от влагата. Нееднократно бях взимала душ с боклук от мъртви листа във ваната.
Наследството, представлявало остатъците от филмите на баба ми — часове, в които тя бе заснета да се усмихва със своята ястребова усмивка, сресаните й къдрици, бях похарчила преди десет години. После моя грижа станаха интервалите от време на съществуването на други хора, докато живеех и работех като социална асистентка. Развивах благовъзпитана невидимост в безполови дрехи, лицето ми бе скрито под приятно, неопределено изражение на декоративно допълнение към моравата. Приятната част беше важна, магическият трик за невидимост бе възможен единствено когато се реализираше в правилния ред на нещата. Сякаш беше нещо, което аз също желаех. Задачите ми бяха различни. Дете със специални нужди, изпитващо страх от електрически контакти и светофари. Възрастна жена, която гледаше токшоута, докато аз броях цели чинийки с хапчета, бледите розови капсули приличаха на фини бонбони.
Когато последната ми работа приключи и не се появи друга, Дан ми предложи ваканционната си къща — загрижен жест на стар приятел — така, сякаш аз му правех услуга. Таванският прозорец изпълваше стаите с мъгливата тъмнина на аквариум, дървените части подпухваха и се раздуваха от влагата. Сякаш къщата дишаше.
Плажът не беше популярен. Твърде студен и нямаше стриди. Единственият път през града бе обграден от каравани, паркирани върху обширни парцели — плющящи от вятъра книжни въртележки, веранди, претрупани с избелели шамандури и спасителни пояси, типични принадлежности на скромни хора. Понякога пушех по малко от тежката и лютива марихуана на стария ми хазяин, след което си правех разходка до магазина в града. Задача, която изпълнявах така целенасочено, както измиването на чиния. Беше или мръсна, или чиста и аз приветствах тези две възможности, начина, по който закърпваха деня.